З. Кобилино бранище

З. Кобилино бранище (2145 м. н. в.) e разположен на едноименната седловина, съединяваща Централна със Северозападна Рила. Има едно-единствено помещение с двуетажни нарове (доста мръснички, но, както един познат отбеляза веднъж, „като е тъмно, изглежда почти чисто“...). Обикновено има минимално количество клекови клони, оставени за палене на тумбестата печка. Вратата е тежка, но снегът не я затрупва силно, така, че проблеми с отварянето не съм срещал. В непосредствена близост е малката овчарска къщичка. В нея също може да се спи - там обикновено има повече дърва, има и печка. Вода няма - може да се намери, ако се разкопае снегът над една от рекичките северозападно от заслона. По-сигурно е да се намери вода, като за 15-20 минути в източна посока се стигне до долината на р. Леви Искър, изтичаща от Воднивръшките езера, и там се разкопае снега. При нощуване чувалите никак не са излишни предвид мръсотията.
    Пътищата от ЦПШ през Страшното езеро и Йончево езеро са описани в маршрути 3.1. и 3.3.

5.1. с. Говедарци - х. Мечит - з. Кобилино бранище

    Продължителност - 9 ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност - слаба
    Маршрут със зимна маркировка
    Последно обновяване: 25.2.2008

   

От центъра на с. Говедарци пресичаме площадчето в южна посока и тръгваме по асфалтова улица, която ни извежда извън селото. Скоро (15 мин.) стигаме до разклон: пътят надясно (през разрушен мост) води до Овнарско и ЦПШ, а ние продължаваме направо, по асфалта в южна посока, покрай строящ се хотел. В първата горичка пътят пресича по мост Овчарска река и се озовава на другия й бряг, на поляна с хубава гледка назад към Говедарската котловина. В горния край на поляната пътят преминава покрай няколко бивши ведомствени вили с неясен днес собственик. Стигаме до означен с табела разклон: пътят завива надясно, към пистата, а пътеката продължава стръмно нагоре. По дърветата има лятна зелена маркировка. Пътеката бързо набира височина, завива вдясно и след пресичане на малка рекичка излиза на ски-пистата под х. Мечит, малко над долната станция на влека (1 ч.).
    От това място продължаваме по трасето на пистата. Отначало тя е доста стръмна, след това се стеснява и наклонът намалява. Преминаваме под ски-влека, пресичаме черния път за хижата и след кратка седловинка излизаме на троен разклон. И трите пътя вършат работа, но най-добре е да хванем най-десния (маркирания), който скоро ни извежда в самата хижа Мечит (2 ч. 30 мин.). Това е последното място за наливане на вода.
    От хижата липсва указание относно посоката към Кобилино бранище - първите няколко кола са в гората, гъсто обрасли. Затова тръгваме по поляната до хижата отначало в източна посока, а след малко, покрай гората, завиваме надясно (на юг) - там отново виждаме коловете по леко качваща се нагоре поляна с барака на нея. А коловете следят трасето на черния път, някога прокарван с идея да стигне до Рилския манастир. Пътят прави няколко завоя между гъстия клек и след известно време (4 ч.) излиза на поляна около малко склоново стъпало, известно като вр. Малък Мечит (последните завои на пътя могат и да се пресекат направо при повече сняг). Оттук поемаме нагоре по коловете, които с много лек диагонал вляво се качват към седловинката между вр. Будачки камък и вр. Мечит през редкия и много нисък, незатрудняващ движението клек. За по-напряко можем да минем и вдясно от коловете - в посока направо към вр. Мечит, през зимата нисичкият клек там се затрупва напълно и наклонът не е проблемен.
    Излизаме (6 ч.) на широкото било, от другата му страна се открива гледка към Скакавците, вр. Погледец, Водни вр. и други части на Рила. Завиваме под прав ъгъл надясно (на запад) и през няколко стъпала, пресичайки трасето на пътя, излизаме преди връхната скала на вр. Мечит. Оттук летният път подсича южно склона, но минаване оттам при много сняг не трябва да се допуска поради силна опасност от подхлъзване! Пътят е само отгоре - следейки доста ниските колчета, скрити между клека и държейки се за клончетата му за по-лесно, изкачваме вр. Мечит (2568 м.) (6 ч. 30 мин.). От другата му страна слизането е доста стръмно - стремим се да вървим близо до ръба, следейки колчетата между ниския клек, които го подсичат леко вляво. Съвсем скоро (7 ч.) излизаме на седловинката между вр. Мечит и западния му безименен събрат; и там също трябва да избегнем вървенето по следата от черния път, а отначало по малко едва вдълбано улейче, а след това по лек диагонал по стръмния склон, следейки коловете, само за няколко минути да излезем на темето му (7 ч. 20 мин.). Там, до огромен изкоп, личащ и през зимата, минава пътят през самата връхна точка, обграден от двете страни с каменни парапети.
   

Слизането от вр. Мечит

    Продължавайки да следим западна посока, по коловете отначало преминаваме през през още едно, почти слято с този връх връхче, а след това по няколко склонови стъпала слизаме до седловината между вр. Мечит и Лопушки връх. Нагоре, през Лопушки вр., по маркирана с колове пътека се достига до пътя за ЦПШ (през з. Страшно езеро, описан в маршрут 3.1., и през Йончевото езеро, описан в маршрут 3.3.).
    Нашият път от седловинката завива наляво - по коловете, през долчинка със слаби следи от ледникова дейност. Отначало стръмно, а след това по-полегато слизаме надолу, като коловете постепенно завиват леко вдясно, подсичайки склон с няколко нацепени скали; на това място при подходящи условия е възможно падане на лавина. (от това място, ако времето е ясно и заслонът се вижда, може и да изоставим коловете, които правят две дъги, и да вървим право към него). Скоро наклонът съвсем намалява и отдясно (от запад) с нас се сливат коловете от ЦПШ (маршрути 3.1.  и  3.3.).
    Оттук до з. Кобилино бранище е съвсем малко.

5.2. з. Кобилино бранище - х. Рибни езера

Качването към трите коти на Водни връх

    Продължителност - 7 ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност - да
    Маршрут със зимна маркировка
    Последно обновяване: 8.2.2011

 

   

Преди стръмното стъпало на Водни връх

 Този път е добре да се минава при по-улегнал сняг, защото е възможно доста голямо газене по северния склон на Водни връх, между клека.
    От з. Кобилино бранище коловете започват да изкачват склона на Водни връх по диагонал в западна посока. Но, понеже в този участък те не личат добре между клека, а и за да не си удължаваме пътя, можем още от заслона да тръгнем право нагоре (на юг), стига снегът да е стабилен, защото отначало е доста стръмно и при неслегнал се сняг има малка вероятност от падане на лавина.

Мальовишкото било от Водни връх


    След като преминем стъпалото, наклонът изведнъж намалява и на полянка горе отново се включваме в идващите отдясно колове. Качваме се, умерено лъкатушейки, за да избегнем клековите гнезда. Набирайки височина, можем да се обръщаме назад, за да се насладим на показващото се Мальовишко било.
   

Поглед на север от Водни връх

След кратко понижение на терена стигаме до стръмен участък. В долната му част един кол е паднал, а по-следващият се вижда горе над нас. Минаваме стръмнината внимателно, но за предпочитане на един дъх, за да избегнем заседяването на опасното за подхлъзване място; може да се наложи слагане на котки. На това място се задържа хлъзгава преспа до късно през лятото.

Ръбчето преди главния Водни връх


    Горе наклонът изведнъж отново намалява, пътят, освен с колове, е маркиран и с огромни каменни пирамиди. Постепенно излизаме на темето на малко връхче (2 ч.), което е разклонение на масива на Водни връх. По него стигаме до няколко малки билни скали, от които се открива гледка към отсрещния рид Бричебор. Завиваме наляво, следейки коловете (на изток) и след кратко ръбче започваме да се качваме по склона на самия Водни връх. Грешка е да се опитаме да го подсичаме от юг, както прави лятната пътека - полегатият отначало терен скоро се сменя със стръмен страничен и често заледен склон, водещ към Рилска река, така, че пак ще бъдем принудени да се качваме на върха, но по по-заобиколен път.
   

Началото на Бричебор и Смрадливото езеро

Горе, на Водни връх (2683 м.) (3 ч.20 мин.) има няколко скали, които неусетно се пресичат и, слизайки по билото (а на това място се образуват козирки, надвесени на север, към Воднивръшките езера), стигаме до заравнена седловинка преди следващото връхче, принадлежащо към същия масив. Заобикаляме го отдясно по платце, по което коловете добре личат. Скоро (4 ч.) коловете постепенно завиват на югоизток, напускайки билото по широк полегат склон. Маркировката е добра, но трябва да се следи. А тя, отначало движейки се полегато по диагонал, стига до типичен кол, стърчащ на малко самотно хълмче и изведнъж завива право надолу по слабо изразено улейче (всъщност, оттук минава и лятната пътека) и бързо достига до друго заравнение. По това улейче трябва да се пазим от пропадане с възможни травми на краката, тъй като околният клек благоприятства образуването на кухини под снега.

Поглед от Водни връх на изток


    Коловете отново завиват леко вляво (на югоизток). Някои от тях не се виждат от клека, така, че е добре да си набележим посоката - към реброто, спускащо се от отсрещния вр. Йосифица към р. Маринковица, която трябва да пресечем.
  

Поглед от Водни връх към Мусала

 Стигаме до обширното дъно на долината на р. Маринковица (5 ч. 10 мин.) и пресичаме самата река по снега, следейки коловете. Следва кратко, но относително стръмно изкачване по склона на гореспоменатото ребро до кол, разположен на билцето му. Оттук нататък много от коловете не се виждат между гъстия отначало клек, а съществува и опасност от падане на лавина откъм стръмния ляв склон на вр. Йосифица (особено голяма напролет). Вероятността да не намерим някой от следващите колове е голяма, затова е добре да се ръководим от правилото, че на това място сме почти на височината на хижата (чийто водопровод на електроцентралата се вижда пред нас на прага под долното Рибно езеро) и да вървим почти по хоризонтал.

Водни връх от изток


авариен изходОще преди да пресечем р. Маринковица, можем да завием надясно и да се опитаме да достигнем долината на Рилска река. Отначало има клек, който скоро се сменя с гора; теренът е лавиноопасен. Можем да слезем в същата посока и малко след пресичането на р. Маринковица - дори има следа от маркировка, която извежда долу, под Долното Рибно езеро.
    На места се налага да преминаваме през клекови гнезда и следи от лавини. Трасето на пътеката едва забележимо слиза, стигайко почти до дъното на долината. Клекът скоро се разрежда и ние се доближаваме до прага под долното Рибно езеро. Кратко качване ни извежда при стената му. Оттук до хижата имаме няколко варианта - можем да заобиколим езерото отляво (може да е лавиноопасно напролет), можем да минем и вдясно, а, ако ледът е достатъчно здрав, най-пряко е да пресечем езерото по него до отсрещната вила на водното стопанство (и бракониерство). Оттам до хижата има съвсем кратко качване под жиците на електропровода.

Най-източната кота на Водни връх

 

Долината на Рибните езера

 

В х. Рибни езера

 

 към началото