ДНЕВНИК

 

7 март 2017

 

Имаше да се празнува рожден ден и се реши да го направим на хижа Вежен. И така, в събота сутринта първо си свършихме работата, после се добрахме до Рибарица и на обяд поехме по Заводна нагоре. Няколкото малки лавинки бяха паднали на пътя, но иначе до началото на пътеката сняг практически нямаше. Той се появи по-нагоре, след стръмното, и към хижата пътеката беше добре утъпкана. Поседяхме малко и хванахме пътеката към върха. През цялото време в гората имаше снегоходкова пъртина, но и без нея не се затъваше въобще. Над гората – набит и почти фирнован сняг, но времето беше топло, та и на Вежен горният слой се беше поразмекнал.

Въжето е обновено и сега е непрекъснато по целия стръмен участък, има и нови поддържащи колове. Беше затрупано само в кратък участък от 3-4 метра.

Погледахме малко България отгоре и после се прибрахме в хижата.

В неделя, но никак не рано сутринта, решихме отново да посетим върха. Речено-сторено. Горе вятърът беше отслабнал съвсем. Към обяд  минахме обратно през хижата, забрахме останалите и слязохме... откъдето слязохме в Рибарица.

 

19 февруари 2017

 

ЦПШ – х. Иван Вазов – Рилски манастир

В събота сутринта бях решил да ходя на х. Грънчар, но в Самоков разбрах, че на х. Иван Вазов ще има голяма компания и бързо се преориентирах натам.

И така, в 9 сутринта поех нагоре от ЦПШ. Да се каже, че до върха имаше добра пъртина, е твърде меко казано. Бяха прокарали цяла магистрала, още няколко групи се трудеха над доутъпкването, а край хижа Мальовица лавинният курс правеше профили. Личеше си, че е било постоянно студено, снегът беше идеален, без никакви заледявания.

Към 11 минах през върха, горе беше мъгливо и духаше умерено. Лека-полека минах Додов връх и Вазов връх и се показа Раздела. Към него неуморно прииждаха още и още хора откъм Зелени рид и Седемте езера. Една групичка пое към Отовишки връх. Стана и среща, поехме заедно и ние към Отовишки връх. Долу и седемте Седемте езера бяха плътно нашарени от моторни шейни.

Бавничко заслизахме към хижата. Пред очите ни по цялото протежение от Раздела до хижата пъплеха човечета. Хижата се напълни докрай, имаше поне 70 души...

Още вечерта в събота заваля сняг. В неделя валежът продължи, видимостта беше минимална, което леко позабави компанията на слизане към Рилския манастир по рида Баучер. Мъглата се поразреди чак при първите дървета. Там снегът съвсем намаля, а по-надолу в гората почти изчезна. На обяд се показах пръв пред мекиците, снеговалежът тук беше обикновен дъжд. И така...

 

24 ноември 2016

 

Боровец – Мусала – вр. Овчарец – Заврачица – Боровец.

 

 

3 април 2016

 

Отдавна бях обещал на дъщеря ми Мира, че първото ѝ качване на Мусала ще е през зимата. Но какъв смисъл има, ако времето не е идеално, затова дълго дебнах прогнозите за времето. А зимата, без особено да е идвала, наближи края си и затова решихме тази събота и неделя да сме горе.

И така, в събота към обяд се качихме с лифта до Ястребец. Горе скиорите оползотворяваха последните сантиметри сняг, а ние слязохме първо по ски пътя до пътеката по долината и се качихме в хижа Мусала. Похапнахме, Мира си почете и поехме нагоре. Слънцето печеше жестоко, затова с облекчение усетихме немощния полъх на ветреца горе на Палеца. Снегът беше доста омекнал, но пътеката я бяха утъпкали здраво и не се затъваше въобще.

В Леденото езеро вече приготвяха масата за рождения ден на Голямата хурка. Сложих на Мира котки (максимално стеснени и свити, и пак ѝ хлопаха на крачетата) и поехме нагоре. По ръба жегата най-после понамаля и учудващо бързо стигнахме върха. Не беше облачно, но въздухът беше мътен и Пирин едва се очертаваше, а от Витоша и Стара планина не се виждаше нищо. Мракът постепенно погълна планината и само светлините на Самоков се различаваха в ниското.

На сутринта слънцето беше разгонило всички облаци, планината блестеше, а снегът се беше стегнал приятно. Сложих ѝ отново котките и скоро се озовахме обратно на Леденото езеро. Там отдолу хорският поток набираше мощ, ние продължихме и отново спряхме за повече в хижа Мусала. От там до Ястребец с оглед на минималното количество сняг минахме направо по лятната пътека, порядъчно утъпкана и тя, и се озовахме пак пред лифта. Кога пак ще ми се случи да се возя на него надолу?

 

 

28 февруари 2016

 

Уж е февруари, а горе е като през април…

Та отново си спретнах походче до х. Грънчар. В събота поех сутринта от Боровец по главната пътека и към обяд бях на върха. На Маркуджиците караха ски, но в гората беше топло и сухо. А горе снегът е около 30-40 см.

На Маришки връх пристигнаха облаци, ръсна лекичко снежец и отмина. Към пет и нещо вече бях единственият посетител на Грънчар. Пред самата хижа на площадката се е стопило всичко, чешмата тече, а вътре има складирани доста дърва.

Та наспах се хубаво и още в шест без двайсет, на луна, се появих пред хижата в пълна екипировка и с мисълта да пристигна на Рилския манастир доста рано се отправих на запад. Зад мен тъкмо космат облак поглъщаше хижата. Като стигнах на вр. Ковач се показа морето от облаци над Родопите и Разложкото поле, които бавно се издигаха и заливаха тази част на планината. И на върха дойде млечна мъгла. Реших, че не ми се ходи точно по този път без гледка, а и щеше да ми отнеме повече време, пък и наскоро бях минавал натам. Затова след кратко колебание направих кръгом. Отново подминах Грънчар и на Маришки връх завих към Заврачица. Тъкмо минах Манчо и мъглата ме погълна. На моменти се виждаха и вчерашни следи от снегоходки. Моите така и не ги сложих – под няколкото сантиметра нов сняг беше просто като бетон.

На Заврачица очевидно бяха нощували. Хижата е в идеално състояние, похапнах, четейки забравената рекламна литература в столовата. Надолу на Марица имаше хора, на Чакър войвода ме посрещна хижарят. По пътеката от Марица за Чакър войвода практически нямаше сняг. Оттам надолу се появиха ниските облаци и закапа ситен дъждец, който не пречеше на каращите ски по засипаните с изкуствен сняг писти.

 

21 февруари 2016

 

Зимски успон на Трем. Сняг на Сува планина практически нямаше, а калта по пътечката беше толкова, че направихме коловози по нея с обувките.

 

7 февруари 2016

 

За един ден до Мусала и обратно. Качих се от Боровец по идеална пъртина до върха за няма и четири часа. Горе ме беше яд, че не си нося котки и ледокоп, че си беше тъкмо за Трионите. Полежах малко на слънце, после слязох обратно покрай пистите.

 

21 декември 2015

 

В съботата тръгнах от Боровец в 9 и 20 и за по-малко от четири часа бях на Мусала. Идеално слънчево време, много народ. Кабинковият лифт беше вече пуснат, но по Маркуджиците не се движеше нищо.

Снегът горе е около 30-ина сантиметра, доста слегнат. По върховете на юг от Мусала се вървеше леко и с кеф. За малко разнообразие от Овчарец се спуснах право към Кайзеровия път и по него се придвижих до Грънчар. Това, общо взето, се оказа най-бавният вариант, само по пътя снегът беше неслегнат и затъващ. Видях как пет минути преди мен на хижата пристигнаха други хора, наоколо имаше и още доста следи. Хижарят е стоварил вътре известно количество дърва, та даже позапалихме за малко печката.

След лунната нощ, в която най-после се наспах като хората, поех в 7 часа на запад. През цялото време имаше пъртина – и снегоходкова, и по-стара обувкова. Клекът южно от Джанка на места се е посгъстил и трябва да се прескача.

По зимния път слязох от Вапа през Канарското езеро и излязох на Рибноезерния преслап. Снегоходковите следи водеха нагоре към Йосифица по зимния път, но предвид малкото количество сняг минах към Рибните езера право по склона с лятната пътека. Опасност още няма, снегът се оказа незаледен, с дълбочина средно до коляно по улеите, които избягнах по клековите ивици между тях.

На хижата бях към 12. Посрещнаха ме двете котета. Дадох им да ядат и бързо поех надолу с надежда да хвана автобуса от манастира в 15,15. Снегоходковите следи продължаваха към Кобилино бранище, надолу никой не беше минавал. Новият сняг беше омотал яко клека по лятната пътека към Тиха Рила. Почна си на места чиста клекова гимнастика с прескачане от клон на клон и хлътване. Ех, къде си февруарски плътен хубав сняг! Накрая на Тиха Рила се появи следата от служебната моторна шейна, но надеждата да се прибера по-рано се беше изпарила. И по-добре, за какво, наистина, да бързам! По следата се вървеше бързо, снегът свърши на големия мост двайсет минути над Кирилова поляна. Към четири следобед се появи и манастирът, даже мекиците още работеха.

 

24 февруари 2015

 

Зимски успон на Трем. Отчетоха 1160 регистрирани участници... Ние минахме по по-дългия път – от Доня Студена през Мосор и Соколов Камен до Трем, после обратно през Боянине воде.

 

16 февруари 2015

 

За кратко отидох само в неделята до Мусала. От Боровец тръгнах в 8 и 20. Чак до върха имаше идеална пъртина, времето беше чудесно и горе стигнах в 12 и 40. Слънцето печеше здраво, нямаше никакъв вятър. От долините изникнаха малки пухкави облачета, които постепенно се съединиха и покриха с бяла пелена високите части на планината.

На върха си поседях дълго, даже за кратко се обтегнах в туристическата стаичка. Дойде време за слизане. По Трионите имаше следи, но не си носех котки и реших да не минавам от там. Слязох до Леденото езеро, но от там Иречек изглеждаше прекалено примамващо, затова се отправих да посетя поне него. Склонът се оказа изненадващо заледен, затова бързо се изстрелях на най-високата му точка. Там по ръба слязох до главната пътека и неусетно се оказах отново в Боровец.

 

23 февруари 2014

 

Отново рожден ден на х. Иван Вазов, но не моят!

Накратко: Тръгнахме късничко от с. Бистрица и излязохме на долинния път. Снегът почна чак по средата между водопада Самоковището и Тиха Рила. Все пак, в горния край на гората сложихме снегоходките. На Тиха Рила реката по-често беше непокрита, но имаше и достатъчно снежни мостове за преминаване. Към пет часа пристигнахме и на хижата, където вече бяха дошли и групички от другаде – и от Рилски езера, и от ЦПШ. По-късно направихме и вечерно качване на вр. Калин. Снегът беше идеален за целта – набит, но без следа от заледяване. Горе на самия връх вече беше паднала мъгла и прехвърчаха снежинки. На изкуствена светлина се върнахме обратно, взехме си снегоходките, които бяхме оставили под стръмнината на връхния ръб и се прибрахме в хижата.

В неделя сутринта времето беше коренно различно. През нощта беше паднал 20 см нов сняг и продължаваше слабо да пръска. Двама младежи поеха по Зелени рид към ЦПШ, други по Баучер към Рилския манастир, също и към Рилски езера. Аз оставих моите хора да слизат обратно към Бистрица и по-късно, към 8 и малко, също се отправих по Зелени рид към ЦПШ. Горе снегът не спираше да вали, но беше тихо и не студено. Под Зелени камък задминах двамата младежи и заслизах надолу.

Къщичката на Кире Чугуно е без врата, вътре „смради“.  Все пак, за заслон от дъжд става.

В клека под новия сняг на места слабо личеше стара пъртина. В гората снегът беше само нов, и то много мокър. Още по-надолу мокротията беше ужасна – снегът текна и по земята, и от дърветата.

На Яворова поляна завих надясно и към 13 ч. се озовах на ЦПШ. Колкото и да не ми се вярваше, за децата бяха успели да домъкнат от околния сняг и да пуснат пистичката на Меча поляна с малкото влекче.

Постоях там на гости и после отидох да се пробвам на стоп. Взеха ме същите двама младежи от Иван Вазов, с които слизахме по Зелени рид...

 

29 април 2013

 

Този път поводът беше моят рожден ден на х. Иван Вазов. Времето и снегът се оказаха идеални!

В събота сутринта тръгнах от Гьолечица в девет без петнайсет. По асфалта към х. Вада нямаше и грам сняг. На х. Вада покривът е разтурен – тъкмо почват строежа на нов.

Размених две думи с хижарите и поех по Зелени рид. В гората беше много топло и напълно безснежно. Щом дойде клекът, обаче, изведнъж се появи поне метър от бялото вещество – топло, но добре сбито. Скоро излязох на открито и поспрях в къщичката на Кире Чугуно. Разликата с преди е, че вече няма и врата...

Нагоре по рида дори имаше покрити колове. Обаче, около самия връх Зелени камък е напълно издухано и тревата се е показала.

Озовах се на Раздела в един часа. От една страна ми се спи доста, от друга – това е време, неприлично рано за пристигане в хижа. Примижавайки към силното слънце, завих на изток, минах през Вазов връх, полюбувах се на козирките над Урдините езера и направих разходка до Додов връх; там духаше доста. Я села, поела, опять пошла (Верка Сердючка), но наобратно. А времето продължава да е много рано. Затова през Мокришкото връхче завих на юг и направих посещение и на вр. Калин. Горе на ръба му излязох изключително внимателно, следейки само камъните, защото най-горе снегът беше адски омекнал и нестабилен, на неспоени мокри зрънца.

И сега – най-после към хижата. Все още беше рано, но вече не толкова неприлично. Събрахме се пет човека, похапнахме мъничко тортичка, поприказвахме и дойде време за лягане.

В неделя си поспах добре. Станах последен, дори не погледнах колко е часът – сега ми е паднало. А навън – две-три леки облачета, подухва нестуден ветрец. Сложих снегоходите и поех. Първо минах през Мокришкото връхче (пак), после се качих на вр. Върла, а оттам завих на изток и излязох на Додов връх. Отсреща на Мальовица се показаха трима души. И аз поех натам. След Додов връх снегоходите влязоха в раницата – на билото е издухано и има само отделни преспи.

Към 12 ч. се появих и аз на вр. Мальовица. Казахме си „здрасти“ с тримата (били единствени на хижа Мальовица). Те скоро се качиха на ските, а аз си намерих малко по-безветрено местенце и се обтегнах поне половин час.

Към ЦПШ нещо хич не ми се слизаше. Все пак, в този момент на манастира пържат мекици! Затова – наобратно и от Мраморец право на юг по Дългия рид. По него имаше отделни преспи във високата му част. По един от улеите на Додов връх се срина красива малка лавина, идеално личаха козирките по Баучер. Всячески се мъчех да се бавя – лежах на всяка полянка, зяпах пейзажите, но въпреки това още в три пристигнах пред мекиците. На опашката най ме беше страх да не настъпя някого със зимните обувки – жената зад мен беше с джапанки...

 

3 март 2013

 

Поводът беше рожден ден на х. Иван Вазов. Сутринта тръгнахме от с. Бистрица и понеже облачността изглеждаше доста плътна, решихме да се качим по долината и на хижата да му мислим какво ще правим нататък.

До Самоковището имаше коловози. Нагоре снегът беше достатъчно, но затоплянето миналата седмица определено го беше намалило. Голямата лавина в горния край на гората, под Тиха Рила, тази година не беше падала.

С излизането от гората проблесна слънцето и излязохме над инверсната облачност. Изплуваха и околните върхове, от скалата Пощата пратих съобщение и скоро се показа хижата.

Пред нея – пълно със снегоходки и ски. Имаше поне 25 души; аз лично през зимата не очаквах толкова, още повече, че трети март беше в неделя.

Постоях малко, но понеже по долината на Бистрица е прекалено малко, взех челника и излязох бавно към Отовишки връх. Там постепенно розовият запад погълна слънцето и плътното облачно море се освети отдолу от светлините на градовете – най-ясно личаха София, Перник, Самоков и Боровец. На Витоша светна лампата на Академика, от изток – на Ястребец, от юг – на Тодорка. Най-странната светлина идваше откъм долината на Мальовица, а доколкото хижата не се вижда от Отовишкото било, така и не разбрах от какво е. Пуснах и аз моята светлина и продължих по билото на изток в безлунната вечер. Щом отпред се мерна камбаната на Раздела, завих по следите към Иван Вазов и скоро нейната лампичка блесна в далечината. Малко по-надолу отново блесна светлината на Иван Вазов, но... друга – оказа се, че първата е чак от полето на запад. Ето го ВЕЦа, бунгалата и хижата.

На Националния празник навън грейна ярко слънце. Сложихме снегоходите и напълзяхме склона на Сейменския камък. Оттук на запад ни чакаше негазен сняг. Минахме Птичия връх, минахме разклона за Самораново (червената овчарска къщичка натам личи добре), пресякохме скалите на Черни връх и стръмно се заспускахме надолу. Успяхме да уцелим точно поляната, на която излиза лятната пътека. Въпреки многото сняг трасето й през гората личи добре, а маркировката е доста гъста. Направихме завой на север и минахме край изоставената хижа Комсомолец. Тя е напълно изтърбушена, но покривът все още се държи (макар, че аз не бих застанал под провисналите му дъски).

Оттам по широката пътека – отново към Бистрица.

 

 

2 април 2012

 

Рекох да намина да видя и в този край на Рила какво става, че зимата вече се кани да си тръгва. И така, в събота в девет и петнайсет поех от Боровец нагоре. Ски пътят по реката беше доста добре утъпкан, имаше и доста следи. Горе си личеше, че духа, но кабинковият лифт работеше. Преди хижа Мусала вятърът леко беше понавял, но отпред някой упорито правеше стъпки. На хижата сложих снегоходите и излязох напред. Тъкмо минах Леденото езеро и отдолу пристигна ратрак, натъпкан до козирката. Нагоре по въжето също се качваше голяма група... абе, голяма навалица този ден!

В един и половина се появих на върха. Горе варненците вече се снимаха. Станцията е затрупана от снега и се влиза през покрива, но аз останах отвън. Не че имаше нещо за гледане - умерен вятър и мъгла...

По някое време сложих снегоходите и напуснах върха. Оказа се, че изобщо не трябват и скоро ги махнах - от Малък Близнак нататък вятърът се засили доста и стана на пориви, половината от билата бяха напълно издухани, а наличният сняг - добре стегнат. После Голям Близнак, Маришки връх, Овчарец... Както бях недоспал трайно, да имаше едно легло на тоя последния връх... краката сами си вървят, а на главата й се ще да си полегне... нищо, дойде и слизането към Джанка. Горната половина от склона беше само трева. Чудех се дали улеят под седловината няма да е надухан с много сняг, но не, съвсем се беше свил.

Скоро стигнах до хижата. Вратата й беше отворена и беше навято със сняг по стълбите чак да втория етаж, също и в хижарската стая. Затова, след като проверих тече ли чешмата отвън - течеше под леденото си куполче - намерих лопата и изринах снега навън. Слънцето беше твърде високо, да не ми се спеше толкова, бих си походил още... нищо, друг път. Имаше твърде малко дърва - за едно-две паления, а  беше твърде топло, затова не се занимавах с печки.

Цяла нощ вятърът бучеше навън. Непрекъснато се чуваха звуците на хижата - хлопането на ламаринения покрив на пристройката, скърцането на летящата врата в коридора долу от течението, свиренето през процепите...

На сутринта към седем се появих навън. Вързах вратата с тел, но бравата й е малко несигурна. Вятърът се беше засилил, но не беше студено. На Джанка помислих малко - дали да не ида към манастира, обаче от запад се виждаше идващият фронт и реших, че сега не ми се търси пътя натам. Завих обратно по вчерашните си следи. По върховете на места духаше доста силно, облаците ту се спускаха, ту откриваха гледката. На Мусала вятърът внезапно отслабна и заваля сняг. Влязох в станцията, вътре се беше разположила друга варненска група (поздрав на тях). Беше твърде рано, но все пак тръгнах надолу. Под Леденото езеро срещнах и колегите. Надолу Боровец ме посрещна със силен мокър сняг.

Е, този път - толкова...

 

5 март 2012

 

Ето ме и гост на рожден ден на хижа Вежен...

В събота тръгнахме от Рибарица малко преди обяд. По черния път нагоре имаше следи от ски, които стигаха до около час над селото. Отвреме-навреме пътят се пресичаше от езици сняг, смесен с камъни и дървета, изсипали се от околните склонове.

Снегоходките бързо ни доведоха до Двата моста, откъдето почва недългото стръмно качване към хижа Вежен. Бързо набрахме височина, снегът се увеличи и най-горе стигаше до знаците на лятната маркировка по дърветата. Падна много приятно правене на снегоходна пъртина...

Към пет без нещо се появи и хижата. Пред вратата – окоп, по-дълбок от нас, а бунгалцата – само покривчето с google-ичка от сняг на него.

Починахме малко в хижата и после част от нас решихме да се разходим и към върха вечерно. Нагоре – кеф! За разлика от гората в ниското, тук снегът по дърветата не се беше топил и целите бяха като приказни зверове. Истинско удоволствие да правиш снегоходкова пъртина нагоре.

Разровихме стръмния участък под въжето и скоро се появи и то. Север-северозападните ветрове го държат оголено и няма големи натрупвания на сняг.

Минахме стръмното, но притъмня и решихме да не ходим до връхната точка на Вежен по платото, а да го оставим за следващия ден.

Отпразнувахме рождения ден, починахме и в неделята, без да бързаме, по вече приготвената пъртина се качихме отново горе.

На Веженското плато всичко беше обдухано здраво. Отсреща ни гледаха Рила, Пирин, Родопите и Витоша. А по-отблизо – старопланинското било, ей го отзад ни маха Ботев с кулите.

На самия Вежен духаше доста здраво, някой даже залитна. Аз предложих да направим обиколка през х. Ехо, ама не се прие и се върнахме обратно в хижата. Оттам обяд и – надолу през рида на вр. Голяма Шаля. Там чакаше да бъде изгазено голямо количество пухкав и мокър сняг, което бе сторено с удоволствие.

Стигнахме и до наблюдателното кула на Голяма Шаля. Т. е. до част от нея – покривът беше минал на самоуправление и беше отлетял на някъде. Почивка, от всякъде ни гледат балкани и предбалкани.

Следва слизане по Царичинската екопътека. И преди ме е учудвала – предполага се, че по екопътеката се водят деца и хора, на които трябва да се запали интересът към природата с нещо забележително и вълнуващо – причудливи скали, шеметни проломи, красиви пещери, или пък странни растения и редки животни. А това е просто обикновена пътека по склон като всичките наоколо.

Е, скоро минаваме край екотоалетната и след още час сме в Рибарица.

Малко снимки

 

 

20 февруари 2012

 

Този път минахме Карлово - х. Равнец - заслон Ботев (спане) – Голям Купен – вр. Амбарица – Карлово. Ето как:

В събота сутринта в осем часа потеглихме нагоре от центъра на Карлово – Лъчо, Павката, Иван и, очевидно, аз. Преваляваше слаб сняг, без да дава вид, че се кани да спира. Всъщност, снегът в Карлово в сравнение със софийския никак не беше много. По пътеката към х. Равнец даже имаше пъртина.

В хижата поспряхме малко да починем, да поговорим с хижарката и най-вече малко да намалим влагата по нас. Разбрахме, че нагоре отдавна никой не е минавал (то не е за чудене) и че имало огромни преспи. Погалихме кота, кучето и то мина да ни види, екипирахме се наново и поехме право нагоре.

По склона към Кочмара снегът не беше никак много. По телефона разбрахме, че в София било слънчево! Да, ама не и при нас. Нагоре ставаше все по-мъгливо и вятърът все по-упорито набиваше сняг в очите. Горе на билото нещата вече си бяха нормални за Стара планина – нищо не се вижда на никъде. Оттук продължихме с активната помощ на Уреда – без него нямаше да стигнем до заслон Ботев, щяхме да се върнем някъде. Постепенно минахме Кочмара (вярно си духаше кочмарно), направихме завой наляво и стигнахме до къщичката на седлото. Покривът се виждаше, но да я разравяме нямаше смисъл. На зимния разклон за х. Левски направихме малко съвещание – има ли смисъл да продължаваме, ако и на другия ден времето за траверса Ботев - Добрила ще е такова. На мен, честно казано, не ми се вярваше, че времето ще се оправи. Все пак, продължихме. Това беше последния вариант за слизане и след като го отминахме, минорното настроение май се изпари и вече всички се съсредоточихме върху търсенето на пътя. То се състоеше основно в следене на Уреда и поддържане на посоката, следейки вятъра (от север – северозапад, т. е. отпред и леко отляво). А вятърът здраво се трудеше, продължавайки свирепо да набива сняг в лицата, даже една ръкавица отлетя, ама Павката се оказа по-бърз от вятъра и я хвана! Отвреме-навреме срещахме и маркировъчни колове, облепени като пирамиди със сняг. След Дюзчал почна и леко затъване (ама ние сме със снегоходки), още малко и изведнъж от мъглата се открои право пред нас заслон Ботев (то всъщност си е вече хижа).

Нахлухме безцеремонно, пускайки с нас снега и студа, а вътре ни посрещна доста учуден хижарят.

Вътре – култура: печка, светодиодно осветление (на слънчеви панели)... Разположихме се, само отвреме-навреме някой излизаше да вземе сняг за топене и да докладва обстановката... Каква ти обстановка, то от вратата те блъсва в лицето и се връщаш...

Сутринта към пет и нещо навън... звезди, тишина, бели склонове... Направо нереално в сравнение със съботата! В шест часа, оборудвани и заснегоходени, поемаме на запад. Доста е студено, но вятърът едва повява, отзад светят кулите на Ботев с луната малко над тях, светлинки на къщички далече долу... Контрастът с предния ден беше толкова голям, ме чак да не повярваш. Постепенно небето изсветля и на Жълтец вече беше ден. През нощта вятърът беше издухал всичко и дотук на практика нямаше никакво затъване.

Сложихме котките (без Павката, той реши да не изневери на любимите снегоходки) и поехме. Предварително да кажа, че снегът по траверса беше много приятен: студен, без заледявания, но достатъчно набит. Виждаше се напред само една спонтанна лавина от Голям Купен на юг.

Слязохме от Жълтец, минахме по гърба на Костенурката и после по малките костенурчета камък по камък. Въжето извадихме за подсичане на последното костенурче преди Кръстците от север, по улейчето. Там Павката реши да провери става ли улейчето за право спускане със снегоходки в скиорски стил! Ама браво, спря сам преди въжето да го дръпне!

Починахме и след това скалата ни изведе на Кръстците, които, както е известно, са пирон и гвоздей на този траверс. Е, козата, която ни гледаше от отсрещната скала, може и да не е била на това мнение. След Кръстците има само една скала преди Голям Купен, която е по-чепата. Подсякохме първата й част от север (тук за втори път извадихме въжето) и после преодоляхме основната й част отгоре.

Преди Голям Купен – среща! Насрещното движение се състоеше от един младеж и две дами. Те бяха тръгнали от Добрила. Направихме обща снимка и се разделихме. Излязохме на Голям Купен, частично подсичайки от север и частично по ръба. Горе спряхме да обядваме, наблюдавайки другата група как постепенно напредва към Кръстците. На Купена отворих кутията – вътре имаше някакви лекарства, ръждясала огромна безопасна игла (да не смееш да я пипнеш, че да не последваш съдбата на бащата на Максим Горки), календарчета, поне пет химикалки, но без тетрадка! Карай, към дванайсет и нещо се спуснахме бързо-бързо по западния ръб на Купена, които още не бяха, смениха котките със снегоходки и продължихме към изглеждащия доста далече връх Амбарица. Ясно се виждаше хижа Амбарица (която, както и хижа Плевен, са се изхитрили да направят на място ниско, но затова пък ветровито). Далече, ама и тук снегът беше добре набит и двете стъпала лека-полека ни изведоха на Амбарица. Към два без нещо бяхме до тенекиената къщичка. Всъщност, имаше огромна буца скреж, къщичката беше някъде в нея... Премина леко облаче, а ние завихме по рида към Карлово. Появиха се първите дървета, почна да се затъва повече (тук снегът май беше и по-дълбок), минахме край стадо коне, които си стояха на място, не правейки нищо... Пресякохме няколкото междинни връхчета, гората се разреди и изчезна, отстъпвайки място на отделно растящи вкусни шипки. Стигнахме водохващането над Карлово и тук се появиха първите хора (откъм Чатърлъка, за това място чух за пръв път, ама човек никога не е късно да се обогати с нещо ново). Надолу пътечката беше добре утъпкана и даже леко заледена. В града хората кротко си разхождаха кученца, а аз очаквах, че ще има честване на Апостола, но не се виждаше приготовление за нищо подобно. После разбрах, че някой с математическа точност изчислил, че то трябвало да е на 18 февруари.

Към 18 ч. вече бяхме в центъра на Карлово. За разлика от предишния снежен и облачен ден, планината ни гледаше кротко отгоре. До следващия път!

 

 

 

7 март 2011

 

Аз, понеже имах на разположение само събота и неделя, отскочих до х. Грънчар.
В събота в девет без десет - старт от Боровец нагоре. От курорта до самия връх Мусала бяха изтъпкали идеална пъртина, затова без особено напъване след три часа и половина се появих горе. След мен дойде още по-бързоходна група до върха.

Нататък до Маришки връх имаше снегоходкови следи, които, обаче, завиха към Заврачица. Аз продължих към Грънчар. На Джанка бях към четири ч. и сериозно се замислих дали да не продължа към Рибните езера. Много ми се ходеше, обаче снегът беше станал съвсем мокър и затъващ, а от запад се заоблачи. Съкратих до разходка към вр. Суха вапа и се прибрах в х. Грънчар.
В хижата нямаше никого, но личеше ясна следа от двама или трима скиори откъм Трещеник към Рибните езера (или х. Македония). Реших да запаля печката в малката стая за кеф... какъв кеф, коминът явно съвсем се беше запушил и успях да отдимя плътните облаци от стаята след повече от половин час...
В неделя сутринта прехвърчаше слаб сняг. Без да бързам, поех наобратно към Боровец, но през Заврачица. Горе беше толкова тихо и топло, че чак си беше задушно. Даже по върховете снегът яко лепнеше. На слизане от Манчо до преди х. Заврачица падна временно гъста мъгла - поне да не пече.
В х. Заврачица бяха спали хора, но вече си бяха заминали. После - ясно - Марица и Чакър войвода. Под Ситняково снегът по ски-пътя беше просто символичен и полутечен, но все пак отвреме навреме се пускаше някой скиор.
В ранния следобед се спуснах в слънчевия Боровец.

 

8 февруари 2011

 

* Добавени са нови илюстрации на маршрутите ЦПШ - х. Мальовица - з. Страшно езеро - з. Кобилино бранище, х. Рибни езера - х. Македония, с. Говедарци - х. Мечит - з. Кобилино бранище, з. Кобилино бранище - х. Рибни езера, х. Рибни езера - рида Бричебор - Рилски манастир  *

 

И така, съботата в 9 сутринта поемам нагоре от... не, не от Боровец, а от ЦПШ-то. Пътеката към х. Мальовица е като бетон, слънцето вече огрява околните чукари. Освен мен, нагоре се върви още доста народ.
На хижата въобще и не спирам, слизам до реката, пълня вода за цял ден и слагам снегоходите. Не случайно питах миналата седмица как е снегът към Страшното езеро - снегоходната пъртина нагоре, дето сте я направили, е идеална, и то точно както са изправени завоите! Кеф! Якето в раницата, ръцете в джобовете, наоколо постепенно се откриват гледките.
Към 11 и половина минавам през Страшното езеро. Вътре има още от зеления клек, всичко е както си трябва.
По стръмното качване към Попова капа е фирновано и зъбките на снегоходите с приятно похрускване превземат склона. Минавам върха и тъкмо почвам да слизам - и над Римския друм се показват две фигури. Форумна среща! Още от четвъртък са в планината, а аз с радост научавам, че чак до Маринковица ще имам снегоходна пъртина в иначе доста мекия сняг. А тази зима снегът е доста странен - хем е малко, хем се затъва дълбоко.
Към 2 ч. обядвам на Кобилино бранище. Тук бая пече, една муха пълзи пред заслона. Вътре има и малко дръвца.
Скоро съм на познатия склон на Водни връх. Точно на стръмнината преди първия от трите се налага да спра за разчистване на фотоапарата (“карточка памяти полна“). Горе блесва предстоящият ми за утре Бричебор, появява се и вятърът (на Водни връх все духа).
Малко след пресичането на Маринковица се стъмва и почва голямо междуклеково газене. Тънкото сърпче на луната залязва над Кьоравица и пускам челника. Минавам през долното езеро, наоколо е пълно със следи от хижарските шейни, но откъм хижата няма никакъв признак на живот.
В 7 и 20 отварям вратата и ме посреща котът. Чудя се има ли смисъл въобще да паля печка, но установявам, че съм си забравил запалката, затова хапвам, мушвам се под одеялото и го взимам при мен да ми мърка цяла нощ.
На сутринта не ми се става рано, излизам от хижата в 8 без 15. По стръмното качване към Бричебор и със снегоходи се затъва до колене. Това действа амбициращо, за всеки случай заобикалям по-отгоре улея между седмия и осмия кол и след час съм горе. Там ме блъсва доста силен северен вятър. Навсякъде по ръбовете има красиви козирки, а над Зъбците се носи снежен шлейф. Минавам Рилец, нататък по ръба на Теодосиеви караули вятърът на пориви се мъчи да ме събори. Облаците сняг ме принуждават да закопчея якето и умирам от горещина. Още по-силно духа на Баба и Чаушка чука, обаче след това Слънчо взима връх. Снегът надолу към Бричебор е доста мек и навят и следата след мен е хем широка, хем дълбока.
По ръба в гората е доста горещо. Следите от диви животни са милиони. Прасетата са разровили рида като плугове, направо плуг&плей е било.
Скоро се показва водосливът и в 2 ч. съм на Пчелина, откъдето стопът е неочаквано успешен.

 

13 януари 2011

 

* Добавени са нови илюстрации на маршрутите х. Мусала – вр. Мусала, вр. Мусала – х. Грънчар, вр. Мусала – х. Заврачица, х. Грънчар – х. Рибни езера, х. Рибни езера – Рилски манастир *

 

Ами отвори се малко възможност да видя какво става по добрата стара Рила.
В събота минах от Боровец през Мусала до Грънчар, в неделя - през Рибните езера до манастира. 
Та, какво е положението? От Боровец нагоре ски пътят беше идеално утъпкан. Но снегът в тая част на планината - малко, нито една от пистите на Маркуджика не беше отворена и не би могла да бъде. От х. Мусала нагоре имаше доста народ, и слизащи , и качващи се, та пъртината беше добра без прекъсване и за четири часа и нещо от Боровец се озовах на върха.
Току-що някой беше минал от върха на юг. След Маришки връх следите му завиха към Заврачица, а аз - към Грънчар.
На Джанка - изненада! Чисто нови снегоходкови следи, и то много, от Грънчар до седловината и обратно! Младежта вече беше напалила печката в хижата - абе, комунизъм. Казаха, че идат от Трещеник и на следващия ден се канят да заобиколят покрай Якорудските езера.
Към осем ч. дойде и група Б пак от Трещеник! Толкова народ на Грънчар отдавна не бях виждал през зимата!
Времето, обаче, се затопли доста и затова на следващия ден тръгнах необичайно рано - към 6. И правилно - снегът от Грънчар към манастира нямаше нищо общо с тоя по издуханите Мусаленски била. Още от Джанка почна яко затъване между клека в неслегналия мокроват сняг, което доста снижаваше скоростта даже и със снегоходи. Преди Ковач си казахме Добро утро със Слънчо, който се подаде от оранжевия облак. Нататък по билата същата работа - неслегнат мокър сняг със склонност към лепнене. Както и да е, свих край Канарското езеро и възлязох на Рибноезерния преслап. Тоя път не посмях да се пусна по склона на лятната пътека - надолу по улеите се точеха видимо дебели навеища от пръхкав и омекващ сняг, а откъм ръба към Йосифица имаше свличания и на запад, и на изток. Затова си се качих по ръба до под Йосифица и оттам се смъкнах до хижата по (компромисната) колова маркировка, ровейки до колене. Снегоходите за всеки случай ги махнах, защото на едно място и снегът през пътеката се беше свлякъл слабо.
До Рибните отдолу имаше снегоходна пъртина. На хижата ме посрещнаха двата кота, направихме си с тях трапеза и бързо се отправих надолу, че снегът съвсем се размекна и почна на всяка крачка да се събира отдолу на големи мокри буци. В клека под хижата засякох хижаря с неговите хора, затънали с моторните шейни в размекнатата бяла маса и опитващи се да ги откопаят. И надолу снегът не стана по-хубав, но поне в долината януарското слънце не напичаше дъното. Е, полека-лека се появи се появи цивилизацията, а след някое време и манастирът. А там нещата свършват, разбира се, пред мекичарницата.

 

26 април 2010

 

Рожденият ден на х. Иван Вазов се състоя успешно:

В събота сутринта тръгнахме трима от Гьолечица (то пътници за по-нагоре нямаше, та шофьорът си остана там). На х. Вада хижарят каза, че при него са спали четирима, тръгнали по същия повод, като двама са по Зелени рид и двама - през Седемте езера. Решихме и ние да минем през езерата. Валеше слаб дъжд. На х. Седемте езера нямаше никой, дъждът мина в сняг и ние продължихме по снегоходковата пъртина нагоре. Аз отскочих и до Харамията, минахме Паниците и се заизкачвахме по Зелени рид. Горе мъглата беше млечно гъста и остана такава до малко над хижата. Коловете над Вазов - повечето затрупани.

На хижата се събрахме, Емо вече ни чакаше с леща. Цепихме дърва, седяхме, ходихме до Пощата (скалата под хижата, откъдето има телефонен обхват). Снегът беше мокър и доста, аз отидох до под Калин да видя как е нагоре (слегнат, макар и не много твърд).

Вечерта - вдигнахме наздраве, ядохме торта, галихме Дзен и се отправихме към прословутата 6-та стая.

На сутринта горе ту се заоблачаваше, ту се попоказваше. Двама тръгнаха към манастира по Баучер, а останалите решихме да минем по Калините. Речено-сторено. Емо ни придружи чак до Голям Полич (и не си махна снегоходките дори на стръмния склон под Калин). Отгоре, напук на прогнозата, си имаше хубава гледка, само отвреме-навреме минаваше някой облак през нас. Снегът - плътен и доста.

Преди Малък Полич внезапно от всички долини изплуваха облаци и бързо се съединиха над нас. За щастие, не се стигна до гръмотевици. Минахме в гъста мъгла Малък Полич (тя свърши при Мурсалевската вада). Надолу направих тактическа грешка - вместо, както си е по-добре, да си продължим по билото чак до Богдаите и оттам да слезем, ние се спуснахме до подсичащия път още веднага след вадата (понеже по всяко ридче си има пътечка). Платихме си за това с удължено няколкочасово трамбоване по пътя, често пресичан от огромни локви с рядка кал. Така и не заваля, а вятър духна чак долу в Дупница. Минахме, разбира се, през ЦК-то.

 

25 март 2010

 

Накратко: на Рила бе много хубаво и много горещо. Маршрут: събота - Боровец - Мусала - Заврачица, неделя - Заврачица - х. Белмекен - Костенец. Минахме го с М.
Впечатления: Снегът над Боровец е доста и е плътен, от долу до върха се минава на шега. Има чат-пат някой чуждестранен скиор, ама слаба работа.
На върха беше и хижарят на Заврачица. От там нататък - по върховете снегът е наполовина слегнат и усилено продължава да се сляга, в дълбочина става все по-твърд и няма склонност към откъсване. Жандармите на Голям Близнак могат и да се подсичат.
По Източна Рила - прекалено голямо количество идиоти на моторни шейни. За щастие ги мярнахме само отдалеч.
На х. Заврачица - прекрасна компания отвсякъде навсякъде.
Към х. Белмекен - общо взето фирнован сняг, а където не е снегоходите се справят успешно. По гърбовете на Острец и Равни връх - трева. След въжето на Острец направихме тактическа грешка - решихме за разнообразие да обиколим Равни връх от юг и да се влеем в коловете от спортната база за хижата. Грешка, щото преди това печеше ужасно, но в тая южна и снежна долина - адски.
На хижа Белмекен - хижарят и компания откъм спортната база. Хижарят отснегоходи към з. Крайна, а ние надолу. Никой не беше минавал отдолу, но мокрият сняг приятно се преодолява по стръмното надолнище. И по черния път никакви нови следи.

 

15 октомври  2009

 

От днес дъщеря ни Мира си има братче - Владимир!

 

23 февруари 2009

 

Малко след обяд оставихме колата в една крайпътна снежна ниша в Рибарица и хванахме пътя край река Заводна. Цел: празнуване на рожден ден на х. Вежен. Личен състав: 5 души (от които две двойке баща и син), 0 жени. Екипировка: снегоходи, нито за миг не влезли в употреба поради яко затъване.

По пътя край реката се газеше някъде до коляно и малко нагоре, но снегът беше съвсем нов и мек и общо взето само забавяше, без да уморява. След час и половина газене отгоре се зададоха... групата русенци, престояли няколко дена на х. Вежен и качили се преди снеговалежа. Ух ты, сега имаме и пъртинка нагоре и ще спестим два-три часа! Разделихме се на две подгрупи и първата по стръмнината над Двата моста бързо възлезе над долините. Към пет и половина се показа и пушещото коминче на хижата. Мен още не ме свърташе, та взех (п)челника и с кучето хванах нагоре през заснежената борова гора. Русенците бяха излизали предишния ден нагоре, та имаше пъртина, в която се беше насипал нов сняг само до коляно, ама толкова мек, че все едно си плуваш. След пет минути, до водохващането, кучето се върна и останах сам в смрачаващата гора. Нямаше каквито и да е следи от диви животинки. Следата от старата пъртина водеше уверено нагоре и ми спестяваше търсене на пътеката. Ето разклона за х. Бенковски, ето и лятната пътека за Ехо и Клисура. Склонът стана по-стръмен, гората се разреди и изчезна, отгоре се подадоха долните камъни на склона към Вежен. Снегът стана до кръста и понеже беше вече седем без нещо, не можеше да се прецени как е нагоре. Ако щеше да е в същия дух, щеше да има силна лавинна опасност.

Пуснах челника и спокойно през абсолютно притихналата в мъгла и слаб снеговалеж гора се прибрах в хижата. Отдолу се показаха светлините на втората подгрупа и се отдадохме на рожденоденопразнуване. За х. Вежен, Иван и Дида мога да кажа само - хубава хижа, хубави хора!

Рано сутринта (към десет, десет и нещо) двамата с М. не ни свъртя, казахме, че скоро се връщаме и хванахме снощния път нагоре с мисълта да стигнем края на гората. Да, ама на светло нещата изглеждаха по-обнадеждаващо: над гората, до въжето наистина прокопахме окоп до кръста. Обаче по въжето и склоновете наоколо да имаше средно десетина сантиметра нов сняг. За миг отгоре се мярна и върхът и веднага се скри. Е, решението беше ясно - малко ще почакат на хижата. Горе на платото беше идеално издухано, рядка мъглица с процеждащо се слънце и никакъв вятър. Разходихме се до върха и на обяд слязохме в хижата.

Сега оставаше да слизаме пак в Рибарица. Да се връщаме пак по същата пътека - скучно; затова хванахме царичинската пътека. По-точно - трасето й - в гората последва булдозерно ровене на сняг със средна дебелина до средата на бедрото, а на места и до кръста. През цялото време не спря да вали слабо, колкото да ни мокри. Ама трима снеготъпкатели това едва ли може да ги спре, само леееко забавя и след три часа изровихме окоп до еконаблюдателната ековишка на вр. Цаля. Похапнахме, събрахме се, проучихме заледените екоуказателни екоинформационни екотабла и - право надолу. Снегът не намаля, само дето леко беше почнал да се затяга, ама спускането в гората не прави впечатление, та скоро слязохме на разклона на екопътеката с вчерашния път (до екотоалетната). Някакво животинче дълго си беше проправяло пъртина по пътеката, на места копаейки тунели под снега. Навсякъде личаха и следи от живите плугове.

Още половин час и се озовахме при чакащата ни кола.

 

16 февруари 2009

 

Е, дойдох да видя най-после какво става на Рила. За събота и неделя бяха обещали няк'ви ужасии - ветрища, мъглища, снежища, затова си хванах добре познатата пътека от Боровец за Мусала. Ама колкото по се качвах, толкова по си личеше, че времето е чудесно - няма го издайническия снежен шлейф по върховете, и облаци не се гонят над тях. Ски пътят набит, а от хижата нагоре личат стъпките на двама-трима тръгнали по-рано. Леденото езеро - затрупан и заключен, но заслончето е достъпно.
На обяд съв на върха. Студено, ясно, слънчево и абсолютно безветрие. Нататък по върховете се придвижвам без яке. Хора няма, но едно стадо кози ме пусна буквално между тях. От Маришки връх завих към Грънчар. Над Централна Рила бавно припълзява нисък, стелещ се облак, а от мъгливото поле на езици ту напредва по Бели Искър чак догоре бял език, ту се връща обратно.
Понавалял е нов сняг, но е било тихо и няма навеища. Поне в тоя район на хпланината лавинната опасност не е висока: новият сняг е равномерно натрупан и в дълбочина постепенно става все по-сбит, без захарни подложки. Няма склонност към цепене и откъртване на дъски. Разбира се, улеит са нестабилни.
Пристигам на Грънчар, слънцето още я огрява. Дървата са доста малко, а някой е затворил чешмата отвън, която никога не замръзваше. На рекичката обаче има незатрупано око и от него след издълбаване на стълба се точи вода.
Може би преди около месец са минавали хора - издава ги убого вестниче с програмна статия за др. Азис.
Е, аз си лягам рано, но в неделя ставам късно - не ме чака пътят към Рилския манастир, добре е новият сняг по склонните към прашни лавини върхове около Рибни езера малко да се послегне. Поемам обратно, от Маришки връх завивам към стадото кози на Манчо. Толкова е тихо, че и горе едва се издържа жегата.
Един връх назад се показва човек. Аз слагам снегоходите и по права линия се насочвам към Янчов преслап. Склонът над Заврачица е доста навят, а около хижата има три метра сняг. Но самата хижа е в обичайния си окоп. Никой не е идвал - откакто няма единичен билет за лифтовете над Боровец (който иска - си купува карта за всички съоръжения)... Лопатата виси до вратата, но на мен и навън си ми е добре и сядам да похапна за половин час.
Тъкмо тръгвам и отгоре на ски се задава... той ще каже кой - човекът, когото видях. Разпознаваме се форумно, запознаваме се лично и той се понася надолу.
Е, преди Чакър войвода пак се застигаме. Групата французи, нощували там, вече са строени отпред със негоходи и чакат да им покажат Хайдушки дол. Доподхапваме и по утъпкания път се спускаме към Боровец. А отдолу вече е изплувал тъмният облак и завалява сняг. Съвсем като през зимата.

 

20 април 2008

 

Събрахме се на автогара Юг 13 души (с международно участие) и дори успяхме да се натъпчем в едно автобусче заедно с останалите пътници. А се качиха и от Горубляне, Панчарево, Кокаляне... Колата от Самоков беше дори по-малка и предизвикахме възмущението на местните бичкиджии от дъскорезницата над града (на работа не можем да отидем от тях...).

Към девет слязохме на разклона за Вада. Там трима иностранци с микробусче от хипарските времена (само липсваше изрисувано мериджейнско листенце на вратите) разучаваха карта на Рила. Накрая се метнаха на колата и отпрашиха, а ние си хванахме ваденския асфалт. По него имаше тук-там нарядко сняг, но като цяло до Вада стигнахме без газене. Хижарят стоеше самотен на хижата, ние се поприведохме във форма, наляхме вода и хванахме Зелени рид. В долната му част сняг практически нямаше, появи се в горния край на гората. Заснегоходихме се, а през това време силният вятър докара облаци и заваля дъждец с температура, несъвместима с възможността да премине в сняг. Затова къщето на Кире Чугуно се оказа добре дошло, приюти ни на сушинка, опреснихме си спомените за надписите, похапнахме и се приготвехме да тръгваме.

А навън вятърът изгони дъжда и ентусиазмът се върна. Разделихме се на предна и задна група и настъпахме мокрия дебел сняг със снегоходите.

Минахме разклона за езерата, на тесния участък на Зелени рид вятърът ту намаляваше за миг, ту зафучаваше пак и си беше обичайна гледка как някой отвреме-навреме пада, подпирайки се на каквото носи... е, не беше чак толкова зле, хлопнахме камбаните и към 4 и половина се смъкнахме към хижата. Там качили се от предния ден делегати ни чакаха в компанията на хижаря Люлин и котарака Дзен.

На повечето хора май не им се излизаше повече, и с право, щото навън мокротията стана пълна от силния топъл вятър. Аз все пак не се стърпях, качих се на снегоходите и се отправих към обвития в мъгла Калин. Горният половин метър сняг беше твърдо около тройната точка, реших да не ходя на върха, пошарих малко под него и отидох до Черното езеро. Нямаше следа от лавината, която понякога пада в него, понасладих се малко на пустотата и се върнах. Беше още рано, пресякох следите на юнака, качвал се сутринта на Калин и направих една обиколчица през Малкото Пазардере, та пак излязох на хижата откъм Раздела.

Беше пристигнала и втората подгрупа, а също и хората откъм Пионерска. Тръгналите още двама от Седемте езера все не идваха (били видяни за последно на Паниците) и се поразтревожихме, но след няколко телефонни разговора стана ясно, че са се върнали и се успокоихме. Хапнахме, пийнахме, духнахме още една свещичка от живота ми (затова беше една), тортата май трябваше да е по-голяма, получих хубави подаръци (ама най-хубаво беше, дето всички се събраха) и лека-полека се пренесохме в топлата първа стая.

Яки батерии правят, нечий телефон явно беше притиснат и цяла нощ църкаше. На сутринта вятърът все още носеше облаците от запад, но с тенденция да отслабва и да се изяснява. Така се и оказа, хубав и слънчев, че даже прекалено, ден. Разделихме се на четири подгрупи: към ЦПШ, двама през Черни връх към Бистрица, втора и първа подгрупа по Баучер към манастира, с мен в нея.

Качихме се първо близо до котата на Мокришкото връхче и за да си повишим алпийската слава, минахме през самия чутовен Врловрх. На Врловрх най-отгоре вятърът беше стопил снега и подсилени с шоколадец уякчихме и надстроихме пирамидата с още мокри камъни.

Надолу по Баучер беше много приятно. Минахме мястото, където Никола Миронски с още трима туристи (и една жена) установили, че лавините имат почва и у нас. Една Кума Лиса мина напред по свои си работи. Малко след останките на овчарника смъкнахме най-после снегоходите. По-надолу - минзухари, непривично зелена трева и всичко това немилостиво напечено. Затуй не беше неочаквана и сценката „русалки край извора” на водопада на една от реките по-надолу. Към един и половина се промъкнахме между два автобуса, изчакахме некъв дзвер с лъскави ламарини и се появихме в цивилизацията. Е, там – ясно, малко шматкане в двора на обителта (в прилично облекло) и към къщи.

 

25 февруари 2008

 

Та значи, тръгнахме сутринта от София с Христина и в автобуса за Говедарци се засякохме със Слави. Точно в девет без двайсет отлепихме от селото. Излизайки над Говедарци, по пътя далеч пред нас, вече навлизайки в гората, се виждаше... квадрат с два крака, носещи го бързо нагоре!
Пистата, както винаги, беше идеално обработена и, както винаги, по нея не караше никой. След час и половина кучешки лай извести пристигането ни на хижа Мечит. Квадратът се беше опнал на слънце, припичайки кожата си от еднослоен шперплат на три листа. Краката му, принадлежащи на един известен огнедишащ змей, се моткаха наоколо, а Павката и Цецо гризкаха сланина със стафиди.
Снегоходите си намериха местата под краката ни и всички се понесохме нагоре. На високото духаше, появи се облачен слой, който покри по-високите върхове, но Мечит остана на слънце. Снегът на Мечит не беше заледен, но квадратът сложи за всеки случай котки, щото това е, както всички знаем, един от върховете със сприхав характер. Към един и половина минахме Мечит, Павката се загуби в мъглите на Лопушки връх, а останалите след още час стигнахме Кобилиното. Големият прозорец всъщност си беше наред, макар и закован с допълнителни пирони, но малкият се нуждаеше от ремонт. Появиха се и квадратът със змей под него и Цецо. Щяха да поправят прозореца и на другия ден да ходят по Скакавците, затова им секвестирахме част от водицата и ги пратихме да копаят за още, а ние двамата с Христина към три часа захапахме прословутия с газенето си воднивръшки склон. Стръмнината преди първия връх не беше заледена, но някои сложиха котки за по-удобно и така към пет бяхме на първия Водни връх, в шест без двайсет на главния и в шест на третия. Там излязохме от похлупилите билата облаци. Почна кървавочервен залез, все едно облаците над нас се топят и изливат потоци лава. Личаха следи от снегоходки в обратна посока. Към седем най-после минахме Маринковица, притъмня, небето пръсна над нас купища звезди и неусетно малко след осем се озовахме пред Рибните. Духаше, но термометърът показваше едва минус три... Вътре една компания откъм манастира вече беше загряла печката и звярът, по-дебел от всякога, мързеливо топлеше гръб на нея.
До печката в столовата е пренесено легло, а по средата на стаята е направена завеса от одеала и така се топли по-лесно.
Не си легнахме никак рано, а на другия ден се поизлежахме до приятно късно... и на всичкото отгоре трябваше да се прибираме рано, та затова оставихме Бричебор за друг път и хванахме пътя надолу за манастира. По билата си личеше, че духа доста, но температурата не беше ниска. По пътя откъм Водни връх са паднали доста от малките, но редовни лавинки.
Към един и половина все повечето носещи се в облаци прах коли подсказаха, че тъдява е манастирът. Колоната от паркирани возила бе по протежение на цял километър от хотел Рилец до... щях да кажа сградите с магазинчетата и ресторантчето североизточно от манастирската сграда под склона на Дългия рид, над мекиците. Не! Дупка! Целият този комплекс от сгради е сринат до основи, само каменна стена с надпис "1860" самотно стърчи като рибена кост. Явно си е време за някакво по-така пропърти на мястото... абе, като вземем предвид и вече забранения достъп до терасите на горните етажи на манастира, да не се смущава спокойствието и достойнството на религиозните дембели... обиколихме всички места, където преди имаше хранителни магазинчета за едно кисело мляко, но вече всичко е станало на кръчми и ресторанти, където единствените адекватно облечени за планина като нас биха се чувствали не на място. Е, изтраях някак опашката за мекици (само заради традицията) и в после си хванахме автобуса в два и половина.
 

4 февруари 2008

 

Освен нас двамата с Христина, в Костенец слязоха още трима младежи (е, аз вече не съм в тая категория) кой със снегоходки, кой със ски. Те останаха назад, а ние поехме нагоре по пътя край Чавча. На водното стопанство някакво куче даже изгрухтя като прасе, преди да ни залае два-три пъти. По пътя ясно личаха снегостъпките на Момчил и компания. Ние снегоходките ги сложихме чак на разклона за х. Белмикин. Нагоре снегът изведнъж стана мокър и тежък. Появиха се и следи от Венетица. На излизане от гората рязко задуха доста силен вятър, който преди хижата съвсем се разсвирепя. Хижарят Румен тъкмо пристигна от спортната база със снегоходи.

Да похваля костенчани! От миналата година не бях минавал през х. Белмекен, мислех си, че само тук-там е позамазано малко. Оказа се, че цялото ново крило е възстановено - всички спални са с нови легла, одеяла, печки, столовата с нови плочки и мивка, дори нова електрическа инсталация с генератор. Естествено, нови прозорци и врати. И за хижаря мога да кажа само хубави неща.

Тримата младежи пристигнаха, но във вятъра на никой не му се тръгваше нагоре. Метнах се на снегоходките и хванах нагоре по коловете за Равни връх. Личаха следите на предишните. Нагоре - як твърд фирн, а на темето на Равни връх - чиста трева. Тъкмо възлязох на върха и вятърът спря така рязко, както беше почнал. Изненада - цялата планина в мъгла, виждат се само Равни връх, Белмекен и в далечината Мусала! Дори над язовира плътна пелена. Разходих се до въжето на Острец (към коловете за спортната база дори личаха изровени стари стъпки, тук някои май си ги познават), после обърнах към премката преди вр. Белмекен и оттам бавно се върнах на хижата.

До бента вече строяха иглу. Включих се и аз, ама нещо основата му беше тъничка, та за покрив използвахме дъно на палатка... Които носеха чували, се вмъкнаха в него, а останалите се прибрахме в хижата... хе хе.

На сутринта никой не бързаше. Яко слънце, в десет без нещо с Христина се качихме на снегоходите и възлязохме на вр. Белмекен. Идеята още беше неясна - мислехме си или за слизане през Помочена поляна и з. Левия дол (ама на мен този път ми е малко досаден), или обратно през Червения връх и кантон Краина, или през вр. Плевнята и пак кантон Краина. От кантон Краина надолу по Крайна река никой от нас не беше минавал, та тъкмо да го разучим както си трябва, зимно.

През Червения връх нещо не ни се връщаше, та слязохме до седлото преди вр. Плевнята и оттам завихме наляво по склона право към показалата се къщичка на кантона. Склонът е доста полегат, а многото ендемит беше възпрепятствал заледяването и много приятно снегоходно стигнахме до следата на пътя между Левия дол и кантона. За стотина метра ме домързя да отида да проверя в какво състояние е къщичката... както и да е, на едно от първите дървета намерихме дори червена маркировка. Повече знаци не се видяха, но беше ясно, че пътеката слиза по малко междинно ридче. Снегът надолу в гората беше, разбира се, много. Доста по-надолу срещнахме два полуразрушени дървени моста, преминахме ги, но третия заобиколихме, че даже и метърът и половина сняг не можеше да му скрие дупките (какви дупки, то само две-три греди се крепят неясно на какво).

По-надолу се оказа, че пътеката е толкова силно обраснала и с нападали дървета, че по-често се напредва през гората чисто глигански. Е, само веднъж се забихме в реката, изтеглихме се от урвичката й нагоре (досадното е само, че за десетина метра трябваше да сваляме снегоходите и пак да ги слагаме).

Открихме обаче мястото, където червената маркировка завива надясно за Гургулица. Предпочетохме другата пътека по Крайна река надолу. Стана по-широка, но и още по-обраснала и с повече нападали дървета. Тъй де, иначе грухкането не е пълноценно! Но след водохващането на ниво 1200 метра пътят се изчисти, придоби костенецки вид и стана по-безинтересен, но пък бърз и скоро се сля с пътя по р. Чавча в местността Двете реки. Следите от горе показваха, че останалите вече са слезли. Е, към пет часа и ние се появихме в селото.

 

30 декември 2007

 

В събота тръгнах малко късничко – от Боровец в един и нещо. А близките срещи от третия вид почнаха още в автобуса... и продължиха нагоре по склоновете. Вече беше късно, а нещо не ми се ходеше нощно, та по идеалната пъртина през Чакър войвода и Марица стигнах в Заврачица в пет и нещо. Пламен вече беше там с още един много як ветеран-турист.

В неделя в осем без нещо се отправих по снегоходковата пъртина към Мусала. По пътя срещнах и група към Грънчар. Точно на обяд се появих на опалената от слънце Муала. И там – още срещи... Копахме кладенец пред станцията, за да разкрием резервоара за топене на вода. А той се оказа по-дълбоко от очакваното... Най-накрая се ориентирах към слизане. Горната част на въжето е напълно вкопана в снега – нещо много рядко! Към три часа напъплената от скиори и туристи пътека ме свали обратно в Боровец.

 

 

3 декември 2007

 

Тъй, ето ме и мен в Говедарци в събота сутринта точно в 10 часа (внимателният читател отбелязва, че пак съм си поспал...). Независимо от леденото време майсторите похлопват по новите хотелчета над селото, а аз покрай масивните бунгала, напомнящи трафопостове, напускам асфалта и полека се възкачвам по пътеката към Мечит. Едва е ръснал нов снежец, колкото да увеличи сцеплението със стария лед. Решил съм, че сега ще ходя по-различно: няма да бързам, за да не се преуморявам, но и няма да спирам за почивка. И така, на х. Мечит само напълвам вода, а вързаните песове не спират да лаят. Нагоре новият сняг е малко по-дебел - десетина сантиметра. Накрая слагам снегоходите и поемам право нагоре. Подухва приятно, снегоходите приятно зацепват.
На вр. Мечит пада умерено гъста мъгла. Свалям снегоходите и бавно преминавам през заледеното му чело. Сняг има натрупан и по самото било, но не се затъва много. От премката завивам към Кобилиното бранище, прояснява се и заслонът се показва. Никакви хора и следи наоколо.
В 14,20 стигам заслона. Както винаги, вътре е топло, дървата са струпани до печката. Въобще, примамва те да се опнеш. Ама аз похапвам набързо, заснегоходявам се и отивам да вземам здравето на Водния връх. От заслона отначало минавам точно по коловете, защото снегът тук е много - метър и нещо, и доста мек. Умереното темпо ме довежда до стръмнината под първото връхче. Там е фирновано така идеално, че направо си е кеф изтеглянето нагоре със снегоходите.
Горе на Водни връх вятърът яко напъва и въздухът е плътна снежна каша. Принуждавам се да закопчея якето и да се пържа - температурата не е ниска, около -5 - за да не се напълня със сняг. Следи от четата на Момчил юнак никъде не се виждат, вятърът е занесъл всичко. А и за разлика от тях, нямам зимна палатка, съответно не нося и чувал и завивам към Рибните езера. Слизането до Маринковица е леко и приятно, после до хижата снегът отново става дълбок и мек. Слънцето праща последните си лъчи, силуетът на Рибните бавно се уголемява в настъпващия мрак. Долу, откъм Водното, се чува бръмчене на шейна, но в тоя мек сняг не могат да дойдат догоре.
В 18,10, преди тъмнината окончателно да настъпи, влизам в хижата. Посреща ме моят приятел - котът. Дърва няма и грам. Т. е. знам, че в мазето има, но не ми се слиза. Поделяме си с кота каквото нося за ядене, качвам се на втория етаж и го взимам да топли при мен. А той от радост не спира да мърка цяла нощ.
В неделята бързам да се прибирам и имам за задача да хвана автобуса от Рилския манастир в 14,30. Има два варианта: или ставам рано и минавам през Бричебор, или се излежавам до късно и се моткам... е, познайте кое става... В 8 часа най-после излизам. Снощният вятър е стихнал и Слънчо вече препича, обещавайки да направи каша и киша. За да не се изложа съвсем, все пак тръгвам към Смрадливото езеро по лятната пътека. Последното ридче на Кьоравица - и ето го езерото. Не посмявам да мина по леда, че температурата не е кой-знае колко ниска. Склоновете са огрени и пече като в пещ. След малко снегоходите ме носят над клоните на клека по склона под езерото. Снегът тук е към метър и половина, мек, но захванат в клека и без склонност към цепене. За всеки случай правя дъга по по-полегатата западна част на склона и през появилата се гора слизам до Рилска река. Там двама служители на водното вече се приготвят да слизат с шейната надолу. Тоя път го помня с напъването да стигна по-бързо до манастира, сега се нося бавно и спокойно. По склона на Водни връх е паднала малка лавинка, но иначе там е почти голо. Отбивам се и през пещерата на Иван Рилски, похапвам и в 12 и нещо съм в манастира. Малко неприятно ме изненадва фактът, че стаите-музеи на горните етажи са затворени за посетители, явно такава е политиката на управата. Нищо, мотам се, нали има ако не духовна, то мекична храна...

 

25 ноември 2007

 

Пухкав, бел и мек, демек - снег. Ами реших най-после и аз да го видя. В събота сутринта хич не ми се ставаше и тръгнах по-късно от приетото за нормално в планинарските среди. След прочетените страхотии за витошкия фирн сложих и котките да правят компания на снегоходките, нищо, че бях замислил поход с понижена сложност. В десет потеглих нагоре от Боровец. В горния му край трескаво довършваха няколко нови пропъртита, ама инвесторите от Албиона още ги няма; за тях багер поправяше и най-долното мостче на ски-пътя срещу водохващането.

Нагоре пъртината надмина всичките ми очаквания. Не вярвах, че по това време на годината ще има толкова народ - и нагоре, и надолу. Включително и от върха слизаха вече.

Малко след 2 и половина се появих и аз на Мусала. Е, добре е, при положение, че това не е най-голямата денивелация у нас. Не е като Кресна - Вихрен - едно време, га бяхме млади, го минавахме за един ден лете, и то група... по-скоро досадно, отколкото трудно...

Горе - яко слънце, лек ветрец - за щастие, че да не стане снегът на пълна каша. Стъпки продължаваха и нататък по върховете! Е, такъв кеф не бях и очаквал - по пъртина по мусаленските върхове... поради това походът се понижи почти до разходка. Съдейки по разкрача и маршрута на стъпките, беше ги оставил добър планинар и вършеха идеална работа. На Маришки връх срещнах и автора им - правел си разходка и вече се връщал. На Манчо сложих и снегоходите. И дълго очаквания рапорт за снега - навсякъде по билата от Мусала до Манчо в умерено количество, затъва се слабо, няма заледявания. От Манчо до Заврачица - няма и следа от кора и фирн,  мека повърхност, сондажът показва постепенно втвърдяване надолу, дълбочина - около 50 - 60 см. Кайзеровият път над Заврачица вече е напълно заличен от снега. Към 6 и малко съм на Заврачица, редовен, както винаги, там е само хижарят. Явно тълпите са пренебрегнали тази част на планината.

В неделя бързам да се прибирам... затова оставям х. Белмекен и Костенец за друг път и към осем поемам обратно по собствените си стъпки. На Мусала е убийствено горещо, надолу в гората снегът се разкашква. В три часа съм обратно в Боровец. В Самоков срещам Змея, който ще ви разкаже за снега в Северозападна Рила. И, ако рече, ще покаже и снимки...

 

 

22 април 2007

 

С една дума - в девет без десет сме на Гьолечица само двамата с Ицо от Лом. Пътят към Вада е почти сух, с малко лед тук-там. Хижарят на Вада ни посреща сам, обменяме някоя и друга приказка и после зеленият рид ни лапва. Между гъстите борови клони не се вижда нито едно облаче, оттук-оттам почват да надничат близки и далечни върхове. Снегът нагоре е плътен, но твърд.

Ето я и къщичката на Кире Чугуно. Както си му е редът, тук се обядва и после редицата полузатрупани колове леко ни отвежда на вр. Зелени камък. Снегът по Зелени рид пропада на доста места и ние сме си сложили снегоходките. Ето го и Раздела. Часът е още един и половина, наистина не ми се слиза в Иван Вазов толкова рано. Оповестявам пред Ицо намерението си да отскоча и до Мальовица. Той остава на Раздела да поснима и се отправя към хижата, а аз напъвам склона на Вазов връх. Мальовица е уж близо, вървя с прекалено висока скорост, това е грешка, защото скоро почвам да чувствам признаци на умора. Е, явно годините наистина са се увеличили... Преди Додов връх си подпирам раницата на един кол и я оставям там. Дано Кума Лиса не надуши съдържанието й... Намалям леко скоростта, вървя, през цялото време вперил поглед в хълбока на Мальовица пред мен. Ръбът на Додов връх е поразмекнат от слънцето, бързо ме извежда до Мермерите. На билото на втория от тях цепката за бивакуване си стои, както винаги. Поемам бавно по Мальовишкия склон. Горе се виждат трима души, но съм далече и нямам шанс да ги стигна. Когато в четири стигам на върха, те вече крачат към Елениното езеро.

На връщане слънцето е по-ниско и Урдиният циркус е много по-живописен. Скалите под Вазов връх са мозайка от светла трева и засенчени скали. Аз, обаче, завивам към пътеката по Баучер с елегантен завой. Оттук личи плетеница от следи към Вазов - отсреща по Отовишкото било, от Раздела, а един човек близо пред мен изкачва малкото връхче над Вазов. Снегът със сахарски пясък хрущи като пясък, под краката връхната му ципа се разтрошава на песъчинки и се понася по склона.

Към седем съм вече на хижата, Ицо е отдавна там. Емо пали печката, а следите са на десетина младежи, които са горе още отпреди. Някои дори имат намерение да карат скайтове, ама затова трябва и движение на въздушни маси... Вечерта ядем тортата, събирам забравените вещи, приказваме и си лягаме.

На сутринта не е много студено, но снегът се е бетонирал. Хващаме склона към Калин в седем. Последният стръмен участък е заледен. Ицо слага котките, мен обаче ме мързи и с пикел в ръка се притеглям горе на пръсти. Слънцето вече наднича зад леки перести облачета. Снегът е все така бетонен, под краката ни се редят Калините, Поличите, накрая и малкият Полич. По северния му склон към Богдаите сняг почти няма и умерено слизаме по тревата. Почваме да минаваме малките връхчета, когато внезапно на полянка пред нас, на самото било, съзираме две лица, едното с двуцевка, а другото държи бясно лаещо по нас ловно куче. По думите им, качили се да го раздвижат. Ние не слизаме по безпроблемния тревен склон след второто връхче, както съм свикнал, а решаваме да проверим състоянието на жълтата маркировка. Почти се е загубила, накрая слизаме долу до черния път по една от пътечките. В три сме в Дупница. Горе само над Кабул се кълби тумбесто облаче, всичко блести под слънцето.

 

28 март 2007

 

По телевизията обещаваха за ъбота и неделя страховити дъждове и бури, та затова тръгнахме с Христина чак по обяд от Боровец. На Чакър войвода поспряхме, иглутата от миналата седмица си стояха на поляната, отрупани с новия сняг. По-нататък, попътеката за х. Марица, имаше много съборени от бурята в предишните дни дървета. Привечер стигнахме и х. Заврачица. Поразходих се още малко със снегоходките из циркуса и се прибрах в хижата, където вече се беше събрала компанията от къкви ли не посоки.

На другия ден решихме да не бързаме и слязохме пак до Боровец през Черната скала. Сняг или дъжд така и не се появиха...

 

19 март 2007

 

В събота сутринта юнашката дружина постепенно се сбра. Първо се появи Огнедишащият, пристигна и Павел. И в девет без двайсет захапахме баира от Говедарци нагоре, като се обадихме по телефона на Цецо от Пловдив, който в петък се беше качил на хижа Мечит, да тръгва и той нагоре, та уж да го настигаме. Пресякохме заледените остатъци от пистата и след час и нещо бяхме на х. Мечит. По огласяната от лая на кучетата полянка се пързаляше дете, хижарят каза, че чака група с мощност почти като на континуума.

Напълнихме вода и захванахме нагоре. Слънцето печеше зверски, но снегът беше стегнат, имаше и пъртина от шейна донякъде, а личаха и стъпки от миналата седмица. На снегоходките до върха въобще не им дойде реда. Гледахме през цялото време за Цецо нагоре, но и той юнак, не можахме да го стигнем. Мернахме го чак малко преди Мечит, минаваше следващия връх. Минахме и ние по самото било на Мечит, защото, като знаем от Живко Радучев, той е един от върховете със сприхав нрав. Наистина, подсичане не беше уместно, пътят е напълно заровен от сняг. Горе блеснаха върховете на Рила, чак до широкото и гостоприемно плоско гърбище на Кабул на запад (както казва същият автор). Рибните езера не се виждаха, защото потъването на Водния връх явно не беше достатъчно...

Към дванайет и половина снегоходките ни приземиха на Кобилиното бранище. Цецо чакаше там, вътре няколко събудени мухи жужаха по стъклото, Университетската аварийно-спасителна кутия (УАСК) си беше на мястото... Към един дръпнахме нагоре по Водния връх. Личеше си, че, както винаги, потъването от локален характер (т. е. в снега) би било достатъчно без снегоходки... За горе какво да казвам... по дългото било на Водни връх, отрупано с изветрели връхчета (пак той) снегът си беше достатъчно, наслаждавахме се на гледките, снимахме, ядохме, и към четири и нещо се оказахме на пресичането на Маринковица. Е, безсрамно рано, реших аз! Другите продължиха направо към Рибните, аз дадох ляв завой на снегоходките по Маринковица. Имаше и следи от шейна, а откъм Маринковишкия жандарм се беше смъквала маломощна лавина, толкова рахитична, че беше стигнала само до средата на склона. Нагоре се шматкаха трима с шейни, даже спряха да ме убеждават как в планината не се ходело сам... За два часа излязох на седлото между Йосифица и Венеца. Оттук за най-много час бих слязъл по коловете от Йосифица към хижата, но перспективата да свалям снегоходките и да газя надолу разкашкания сняг не ме поблазни. Дадох заден и по следите си се върнах надолу по Маринковица. Тъкмо притъмня и стигнах хижата.

Вътре бяха запалили вече печката, беше пристигнала и група от Семково. В котарака определено имаше много материал - отказа салам, а спиновото му число бих казал, че е 4 - при завъртане под прав ъгъл би изглеждал същият... Размаза се да лежи у нас, иска компания...

През нощта напъна вятър, появиха се и редки високи облаци. В неделя сутринта глътнахме склона на запад и в преминаващи облаци се излюпихме на най-високата точка на похода - Рилец, наречен според табелката на него на майстор Алекси Рилец - първият български архитект (!??!). Стига бе, а дворците в Плиска и Преслав сами са се проектирали... Горе духаше силен хладен вятър, отвреме-навреме просветваше. Без да сваляме негоходките, минахме Теодосиевите караули, направихме кратко тегелче през вр. Дъбрава, минахме Баба и Чаушка чука. Но ни посрещна билна поляна, на която не можехме да откажем - слънчева, напечена, суха, абе само за излежаване. Опнахме се като смоци и един час съзерцавахме плоското гърбище на Царев връх и сприхавите Мальовишки улеи... е, и с малко горивце - едните бисквити май бяха с Е242, а другите - с Е504. Решихме, че с Е242 са по-хубави, накрая с нежелание станахме и  продържихме. Надолу снегът беше повече, особено по склона на вр. Бричебор. Под Бричебор спряхме за кратка конференция: по рида ли ще се спускаме, или по пътеката през Бричеборския дол, входът към която личеше надолу през поляната. Решихме да хванем рида. Надолу снегът свърши, напече яко, постепенно загубихме височина и накрая стигнахме водослива на Рилска и Илийна река. За да е пълен походът, обърнахме и по трасето на старата теснолинейка стигнахме до манастира.

След мекиците направихме кратко манастирстване. На Самоковската порта имаше нова обяснителна табела, която преди не бях виждал, рекох да видя от кое изречение почват лозунгите. От второто: "След покръстването от цар Борис първи България става една от европейските християнски държави..." Брей, бах мааму, звучи гордо като Британска топлинна единица...

Та, така... интересно, намери ли се сняг за иглута на Чакъра...

 

4 март 2007

 

Времето обещаваше да е преобладаващо, затова дори не тръгнах с най-ранния автобус от София, предварително настроен, че няма да има големи планинарски подвизи. Наистина, още по пътя към Самоков се виждаха блесналите на слънцето рилски върхове с огромен снежен шлейф, издаващ бурния западен вятър.

От Боровец дръпнах нагоре в десет без двайсет. По утъпкания снежен път, покрит с няколко сантиметра нов сняг, не се виждаха никакви нови следи - кабинката, разбира се, не работеше. В хижата не се отбих, но вътре очевидно имаше някой. Захапах склона към Палеца, горе на Алеко и Безименния връх вятърът усукваше плътни кълбета сняг. И като по поръчка щом минах Леденото езеро бурята спря почти мигновено! Въжето е провиснало на равния участък преди последното качване и е затрупано - там, където според ПСС трябват "специални умения".  Излюпих се горе на върха и извадих часовника - един и четиридесет, четири часа от Боровец - хм, и аз се учудих, просто снегът дотук си беше много приятен... Горе вратата на метеостанцията беше напълно затрупана, похапнах, облегнат на стената и се спуснах надолу.

По билата нататък вятърът беше привел снега във вид, удобен за ходене - тънък и плътен. И изведнъж - изненада! - от Маришки връх слязоха три фигурки, и то с прилична скорост. Спали на Марица, целта им за днес беше х. Мусала.

Слязох на Заврачица, там вече бяха Пламен и свободните, но екстремни скиори, качили се през Чакъра. Всички крояхме някакви планове за неделята, но прогнозата за времето не обещаваше нищо хубаво.

На сутринта първата ми работа беше да погледна навън. Ако носех очила, щях да им избърша стъклата - не, причината да не се вижда нищо беше гъстата мъгла със снеговалеж. Ясно, няма да се ходи далече. Отначало мислех да тръгвам за Костенец, но с междуколовото компасене времето ставаше твърде дълго. Все пак се облякох, заснегоходих и по Права Марица по склона в източна посока излязох от долината по пътя към Белмекен. Там обаче нямаше шанс да си видя и носа. Обърнах и слязох обратно. Тъкмо стигнах хижата и горе просветля. Е, ще си походя още малко горе и после се връщам. Този път излязох нагоре по коловете, минах Янчов връх и се заизкачвах към Казана. А отгоре се разкри съвсем друга картинка: ясно си личеше как по Ибърските върхове вятърът е направил на места огромни навеища от подветрената (източна) страна, чакащи всеки момент да тръгнат. Вече имаше паднали няколко спонтанни лавини, отново усилилият се вятър продължаваше да трупа нов материал.

С една дума, при нормална обстановка и сега имах достатъчно време за Костенец, но беше много вероятно от седловината Ушите, където почва слизането към р. Чавча, да е лавиноопасно. А за през х. Белмекен времето ставаше на косъм. Затова реших - ще се поразходя до Казана и се връщам.

Над стръмното слизане към Казана, точно над коловете, вече чакаше едно такова лавинно навеище. И друг път съм го виждал вече паднало - то изтича по долината между пресичащите я диагонално колове. Започнах противолавинна маневра - и добре че го направих! - не минах по коловете, а заобиколих отдясно по оголените скали на Казанския връх, описах дъга и по-долу излязох пак на коловете.

В този миг чух зад себе си странно съскане. Обърнах се - целият склон нагоре, който бях обиколил, се проряза от стотици пукнатини, разчупи се на плочи и се понесе отначало като река, а после като водопад. Отскочих за всеки случай встрани, на скалите, лавината обаче зави по речната долина и се събра в долния й край. В горния край ясно личеше отцепването, дебело около метър, в краищата продължаваха още пукнатини, заплашващи да се доразкъсат. Брей, хем няма толкова сняг тази зима, хем номера прави! Отидох още малко надолу, повъртях се и се върнах по същите скали. Имаше още време, пресякох обратно за енти път Янчов връх. Свободните екстремисти вече излизаха откъм Заврачица, с намерението да се спускат към Бели Искър. А аз посетих един връх, който винаги обикалям - Кози връх, да метна един поглед и оттам. После обратно до Заврачица и оттам през Чакър войвода по неприятния омекнал сняг - отново в Боровец.

 

15 януари 2007

 

Реших да открия сезона с, разбира се, Грънчар. Сутринта в събота в Боровец се появиха още Николай, Андон (Ботев – Пловдив) и Алексей. Двамата с Николай минахме напред и по добре утъпкания ски-път стигнахме до хижата. Той остана да чака другите, а аз постепенно възлязох на върха в компанията на четирима младежи, които теглеха яко нагоре. В слънчевото време постепенно изплуваха облаци, които вятърът започна да разстила по върховете отначало на Северозападна Рила, а после и по-наблизо. Николай изникна отдолу, почакахме около час, но явно останалите имаха други планове. Той реши да остане да ги чака, а аз си поех по добре познатия път. На много места личаха новогодишни стъпки.

След Овчарец падна мъгла, появи се и доста неутъпкан пресен сняг. Поради малкото му количество слизането към Джанка представляваше междуклеков снегоходков зигзаг. Снегът често пъшкаше, слягайки се под не много голямата ми тежест, та си прехвърлях наум варианти за другия ден, ако ходя към Рилския манастир през Рибните езера, за противолавинното маневриране под Йосифица.

По някое време от мъглата изплува и самата хижа Грънчар. Какво е положението там – дърва има много малко, а някой е затворил чешмата отвън и тя е замръзнала, та вода се налива от реката.

На другата сутрин хич не ми се ставаше. Полежах си доволно до осем и половина, по планинарски, заснегоходих се и се излюпих на слънце навън. Предвид часа беше малко късничко за манастира, та се обърнах обратно, от Маришки връх завих към Заврачица и там срещнах канещия се да си тръгва хижар Пламен, заедно един другар с яке на ПСС. Те бяха оставили колата си на Марица, е, аз пък завих през Чакър войвода. По ски-пътя под Ситняково снегът е крайно недостатъчен, скиори няма; пакетни англичани се появиха чак на пистите над Боровец по бялата покривка в рамките на санитарния минимум.

 

24 април 2006

 

Рожденият ден на х. Иван Вазов се състоя успешно в събота и неделя.

Предвид Великден и прогнозата за времето, компанията не беше голяма. В събота сутринта тръгнахме с мой от Гьолечица и на Вада се събрахме с вишко, който беше спал там. Освен него, на Вада беше само хижарят. Починахме малко и поехме по Зелени рид. Снегът започна сериозно в горната чест на гората и в кратката клекова зона вече беше поне метър. Единствен аз не си носех снегоходки, но това не бе никакъв проблем - местата със затъване бяха съвсем ограничени, като цяло снегът се е слегнал.

Иначе, не се виждаше нищо - облаците бързо се събраха и на Кире Чугуно заваля слаба суграшица. Някои от коловете бяха затрупани напълно.

На вр. Зелени камък пристигнаха още двама младежи от ЦПШ. Облакът се сгъсти съвсем, суграшицата се усили и видимостта стана съвсем слаба, но скоро светна отново и х. Иван Вазов се показа. Още малко газене и сме на хижата.

Предишния ден Венци и Макс се бяха качили за Великденската ваканция. Времето пак се развали и повече не се разхождахме, до вечерта разравяхме с лопати от снега покрива на тоалетните.

Вечерта - торта, вино, козунак, яйца.

На другия ден мой реши да остане още някой ден горе, а ние с вишко тръгнахме нагоре по склона към Отовишки връх. Времето обаче беше доста хубаво, затова завихме на запад - към Черни връх. Над Седемте езера се кълбяха гъсти облаци, но на Отовишкото било - ярко слънце, с умерен ход прегазихме снега до Черни връх и там решихме да слезем към Самораново.

Оказа се, че овчарската къщичка под Черни връх е добре запазена, може да се пренощува при нужда. Надолу, там, където започва гората и се появява синята маркировка за х. Отовица, беше падала лавина, която беше навлязла между дърветата и беше нахвърляла между тях буци сняг. И по-надолу снегът в гората беше доста. В по-ниската част, както обикновено, подминахме х. Отовица и по плетеницата черни пътища излязохме под нея, където асфалтът ни отведе в Самораново.

И през двата дена не се чу нито една гръмотевица!

 

 

31 януари 2006

 

Като се поразмислих, видях, че вече една година не съм ходил на любимата си хижа. И така, в събота в осем и трийсет и пет хванах гората от Боровец. По-точно, хванах идеално утъпкания ски-път, а заедно с мен дадоха газ и още трима юнаци. Яки юнаци, на х. Мусала единият от тях се съблече по бански и драсна нагоре (другите останаха по-назад). На Леденото езеро спрях да си поприказваме с хижарката, а той си продължи направо към върха. Както и да е, скоро се качих и аз горе. Слънце, ниска температура, Пирин отсреща блести, абе - приказка Като погледнах часовника - за три часа и половина от Боровец, и то при преднамерено небързане.

На върха направихме сладка приказка и сладко похапване и към един без малко вече сам, както си му е редът, настъпих снега на юг. А снегът идеално уплътнен от вятъра, да ти е кеф... Жандармите на Голям Близнак ги подсякох отляво, минах Маришкия връх и Овчарец. Личаха следи от преди няколко садмици, явно на Ники и Еси. На Джанка бях толкова рано, че се подвоумих да направя ли вечерен поход до Рибните, но желанието за топла чорбица и разплуване на зимната вила надделя. Към четири пристигнах на Грънчар, поразходих се по езерото, огледах бунгалата и се прибрах вътре. По липса на друго четиво нагънах купчините Жълт труд, 24 часа и Вестник за жената, да вляза в крак с клюките... Докато науча всичко за Румънеца и Енчев, Жени Живкова и пътуването във времето, лещата стана. А, имаше и разпечатка на едно познато четиво...

Дърва в хижата има, но чешмата отвън е била затворена и е замръзнала. Затуй заредих вода на една проталина (рус.) до реката, да не топя сняг.

Излезе як вятър и хижата цяла нощ бучеше. В неделя излязох в седем без нещо, качен на снегоходите. В посока Рибни езера се виждаха и други стари снегоходни следи. Вятърът чак до Йосифица беше силен и студен от север, където изведнъж го смени топъл западен лъх. Не посмях да сляза направо към хижата, снегът е метър и половина, минах си през Йосифица. Личи откъде е паднала миналогодишната лавина върху Рибни езера – няколко от най-долните колове, пресичащи пътя й, липсват.

На обяд разменихме няколко приказки с кота, оставих му няколко кремвирша и още нещичко специално за него. А хижата е добре  до печката струпани дръвца, водата в душовото помещение тече.

Поех бавно надолу. До хижата личат стари следи от моторна шейна и стъпки, позаметени от вятъра. Долу вятърът утихна и настана яка жега. Направи ми впечатление, че през лятото не само са ремонтирали сградата на Водното стопанство, но дори са направили нова пристройка.

Над Кирилова поляна – клубна среща. Която към четири без нещо се повтаря пред мекиците.

 

 

5 декември 2005

 

Заинтригуван от миналоседмичната среща на Огнедишащия  на Тетевенска баба с онзи, реших и аз да намина на Рила и да видя какво става горе. Речено-сторено, в събота сутринта в 9 и 15 вече поемам от Боровец нагоре. Снегът се е свил и сбил, по новия ски-път има и заледяваща се пъртина. Подминавам хижата, нагоре има пресни стъпки. Слънчево, но ветровито, във въздуха се носи тънък снежен шлейф. Вратата на заслона е затрупана, под самия връх двама юнаци вече се връщат обратно.

В един и десет съм вече горе – като за зимата четири часа до върха си е добре, е, все пак, газене почти нямаше... Горе сядам да почина, само досадното куче нито за миг не спира да ме лае.

В един и половина продължавам на юг, нататък по върховете е идеално за ходене, дори подсичам всички жандарми на Голям Близнак. Кратко двоумене на Маришки връх и завивам към Заврачица. Без никакво бързане слизам към хижата и към пет часа вече съм пред нея. Няма стъпки, комините не пушат, вратата е зарезена отвън.

Влизам. Няма никой.

Никой ли? Вътре вече е то, изчетква си гетите от снега с метличката.

Аз: - О-о, привет, ти какво, видя, че днес съм в добра форма и ме чакаш вътре, а? Знаеш, че нямам навика да не си достигам хижите?

То: - Ух на батку-у, някой път такъв метеосреден ще ти покажа, че ще се чудиш на коя планета си! А миналия път, като ти се спеше, та две не виждаше, помниш ли как те оставих в Кобилино бранище, а?

Аз: - Добре, а сега защо си тук?

То: - Ако искаш да знаеш, днес цял ден вървя с тебе. И даже си представям как се чудиш какъв пътепис ще пишеш. Щото, виждаш ли, от десет години по едни и същи пътечки ходиш. И на Пирин по-рядко ти се случва да наминеш, караш я на стари лаври.

Аз: - А, да се заяждаш си дошъл?

То: - Ъ-хъ, и знаеш ли какво? Безплатно ще ти дам едно сравнение. Тоя твой поход е като сън.

Аз: - ?

То: - Знаеш защо човек спи – да се приведе в ред нервната система, мускулите и всичко друго могат да си почиват и като просто се излегнеш. Та и ти така, ходеше ти се сам, по лек път, та в съботата да си изчистиш съзнанието малко и утре да не мислиш за глупости. Щото имаш нова програма да пишеш, а още не си погледнал спецификациите, а?

Аз: - Абе, ти що си се нарекъл То? А не например Той, или Ние?

То: - Е, сложно нещо е дизайнът на DieSein-а!

Аз: - А-а, каламбури! И на мен ми хрумна един – знаеш ли как трябва да се нарича на английско-български трамбоването по баирите? Tramp-оване!

То: - Браво, самоирония! Гениално! Т. е. “гениално”!

Аз: - За твоя информация, в българския кавичките са лява и дясна, трябваше да напишеш „гениално”.

То: - Е, този факт и на даскалицата Пена, мъри, и беше убегнал, пък и пишеш ти, аз само говоря. Въобще, махни тези тирета, това не е пряка реч в диалог, а само твои измишльотини.

Аз: Добре, ето махам ги. И?

То: Ами дай да си говорим за нещо по-популярно. Напоследък коя е най-дъвканата тема?

Аз: ?

То: Очевидно четеш форума! Обувките! С какви си, доволен ли си от тях?

Аз: Добре са ми, но не ми се говореше за обувки точно сега.

То: А, само лаем като кученцата пред съседния институт, а?

Аз: И ти явно го четеш! И не плагиатствай!

То: Плагиатстваш ти. И остави Ясен на мира.

Аз: Както и да е. Утре съм през Белмекен към Костенец. Кажи, нали няма да е заледен ръбът с въжето на Острец?

То: А така-а! Острец! Сега ще те емне Спиди, може и гената да те поправи.

Аз: Гената? Самый лучший в мире крокодил?

То: Не, genata,  естествено.

Аз: Извинявам се, не исках да се подигравам, даже му пращам виртуални поздрави (наистина)!

То: Е, имало капчица уважение в тебе. И напиши нещо полезно, например, че в Заврачица има дърва, че водата тече и т. н.

Аз: Щях да го кажа, но от тебе не смогвам. И, ако обичаш, ме остави на мира, че имам да цепя дърва и да правя цър-пър на печката, ето, и ламаринката съм приготвил вече.

То: М-м, цър-пър, житейски ценности? Но наистина ще те оставям, че скоро ще имам много работа. Наближава Осми декември, че и Нова година, и ПСС-то е вече на тръни.

Аз: Ш-т, да чукнем на дърво!

То: Ти чукай, аз заминавам. И не забравяй да напишеш какво е положението на Белмекен. А, и на въжето утре няма да има лед. До скоро!

Ох, изчезна накрая. Без друго едва понасям доволното потриване на ръчичките му, като психоаналитик, току-що разбрал, че пациентът му има властна майка.

Поне се наспах добре и на другия ден – на изток. В осем без петнайсет хванах пътя към Белмекен. Вятърът докара мъгла, запрехвърча слаб сняг. Идеален фирн, разхождаш се като по алея. Без да спирам много, но и без да бързам, преминавам покрай Ибър, Каменити връх, после оня със спорното име. По въжето наистина няма лед, но отсреща Равни връх е лъснал като хокейно игрище. Слагам пенсионерските котенца и в 12 и 15 съм на х. Белмекен.

Какво е положението там? През лятото са циментирали дупките в покривната плоча, на втория етаж са издигнали тухлена преградна стена, но всичко друго си е както преди. Няма прозорци никъде,  вратата не се затваря, боклуци и мръсотия.

От хижата надолу има следи, очевидно, от миналата седмица. Значи до снегоходките така и няма да се стигне, спускам се надолу по пъртината. Долу на пътя също никой не е минавал наскоро. Е, не съвсем... Някой с големи кръгли лапи и пет пръстчета с ноктенца скоро е минал пред мен, отбивайки се отвреме-навреме до реката... ой...

Излизам в курорта, вилата на Кръстьо Кръстев вече се е сринала напълно. Още малко и в три и десет съм в с. Костенец. От онова няма и следа.

Видях го чак долу, на гарата. Искаше да си нагледа свлачищата между Момин проход и Немирово от лятото.

 

 

7. март 2005

 

Честит нулев рожден ден на дъщеря ни Мира! Тя се появи днес, всички са добре и са щастливи!

 

10 януари 2005

 

Ако се съди по броя на хората, с които се засякохме, тая седмица май е била една добра седмица за българския туризъм!

Още сутринта в 7 часа в автобусчето за Самоков беше пълно с раници. 4иро и Митака се бяха насочили към Вазов, а повечето останали - към х. Мусала. Само трите н-та още го нямаше и аз реших, че се е отказал. В Боровец успяхме да стигнем необикновено рано - още в 9 без 20, оставих народа да купува слънчеви очила и „поех по пътеката към Мусала“ ©®™. До пистите имаше нова, неутъпкана пъртина от отделни стъпки, а от пистите до хижата не беше минавал още никой. Обаче, тъкмо минавам хижата и трите н-та цъфна, заедно с Вальо - те закъснели сутринта и наваксали с лифта... Нагоре беше и Ивайло (това не е прякор). Излюпихме се на слънчевата Мусала, там Вальо правилно прецени, че трябва да се върне, и с трите н-та (Ники) продължихме към Грънчар. По южния склон на Мусала имаше доста сняг, обаче по билата нататък - слънце, нито заледявания, нито газене, какво повече. След Овчарец се заснегоходихме и се смъкнахме в Грънчар.

В Грънчар има доста дърва - и в стаята с печката на първия етаж, и в коридора на втория. Брадвата, обаче, е заключена в столовата, решихме да не отваряме насилствено засега, цепихме с пикел. А печката на първия етаж пуши повече отвсякога - трябва й поне един час, за да затегли като хората. Първо, че във фурната има дупка и това нарушава тягата, второ, коминът със сигурност се нуждае от чистене. Чешмата отвън си тече.

На другата сутрин се преосигурихме и поехме към манастира доволно рано. И тук по билата обвят и приятен сняг. Край Канарското езеро, както си му е редът, снегът си беше пухкав и неслегнат.

От Рибноезерния преслап слязохме право надолу, покрай скалите и клековите гнезда - преценихме, че лавинната опасност е ниска: снегът беше добре сбит и малко, с много подаващи се камъни, клекове и трева, а склонът - още на сянка.

На Рибни езера ни посрещна котаракът. Дадох му приготвените специално за него три кремвирша и парче саламче, той похапна само малко - още дебел, сит и доволен от Нова година. Вътре някой беше оставил буркан с фъстъчено масло - благодарим на новогодишенци за него, аз опитах само лъжичка и реших че, да, правилно не го обичам.

Дърва наистина има доста в най-близкото бунгало до хижата.

Похапнахме, починахме и - надолу. На много места между клека личеше под новия сняг новогодишната следа. Снегът почна да лепне от жегата, добре, че слънцето е много ниско и надолу в долината беше сянка.

В автобуса в 17,10 от манастира отново срещнахме 4иро и Митака, идващи от Вазов.

 

29 ноември 2004

 

Е, дойде време да лиснем менчето с водица и пред този зимен сезон. То пък водицата замръзна на Манчо... ама, отначало:

На автогарата в София Огнедишащия и Цецо вече се бяха качили и пътьом обмисляхме откъде да минем. Понеже в Самоков един автобус заминаваше веднага за Боровец, решихме и ние да се възползваме, като така пресякохме желанието на змея да огледа за баници. От Боровец тръгнахме в осем и половина. В курорта има малко сняг, но той и догоре почти не се увеличи. Без да бързаме много, по пътя задминахме няколко сърбо-черногорски групи (а по-ранните от тях, спали на х. Мусала, вече слизаха от върха). Поговорихме си за нашите, техните и албанските планини, разгледахме снимки, разменихме Интернет-адреси, починахме на върха и минахме оттатък. Горе – минимално количество сняг, склонен към заледяване, кози и ние. Понеже се движехме малко по-бавно от предвиденото, преди Манчо стана тъмно. Аз реших да мина напред, уж да правя стъпки за гледане при евентуална мъгла. Да, ама налетях на наклоненото хокейно игрище, в което се беше превърнал върхът, а за този маршрут кой носи котки... е, накрая го минах, двамата другари се оказа, че го обиколили по-отдолу, през други ледове, затова ги почаках на стеснението над Скална Марица.

Долу в хижа Заврачица младежта вече ни беше запалила печката... мм, приятничко!

На другата сутрин Цецо пое надолу, а ние със Змея продължихме инспекцията на Източна Рила. Нататък снегът се оказа още по-малко (по Острец и Равни връх практически липсва). И на язовир Белмекен няма да се карат кънки на осми декември – едва е почнал да замръзва.

А х. Белмекен – окончателно са я направили на нищо. И в двете оцелели стаички в новата пристройка са изпочупили прозорците, вратите ги няма, леглата тоже.

После как да не се възхитиш на политическия живот в Костенец! И формата отговаря на съдържанието - има клуб на БСП отляво, негов архитектурен близнак на СДС (не знам кои точно) отдясно, и наистина между тях жълтее НДСВ-то.

 

Лятото на 2004

 

КАВКАЗ!!!

Разходихме се на вр. Чегет, вр. Итколбаши, Елбрус и Източен Елбрус, както и из района на Приелбрусието. Ето снимките на Кирил оттам.

 

 

26 април 2004

 

Обявеното ходене по случай рождения ми ден на х. Иван Вазов се състоя успешно.

От София тръгнахме около петнайсет души – с кола, личен микробус, допълнителен заявен микробус и с обществен автобус. Към 9 часа вече всички бяхме на Гьолечица. Няколко души отидоха да оставят нашия микробус и колата на х. Вада, а останалите потеглихме по разклона към Яворова поляна, покрай Урдина река. Времето беше топло и влажно, по небето на юг се кълбяха облаци и аз през цялото време обмислях как може да се наложи да се връщаме обратно, ако се загръмотевичи. За щастие, имахме невероятен късмет с времето като за сезона! Нито в събота, нито в неделя имаше гръмотевици!

Наляхме вода на Яворова поляна и завихме по пътеката към Зелени рид. Чак до горния край на гората нямаше сняг – появи се чак в клековата зона, но там пък беше добре утъпкан и слегнат. Без никакво усилие излязохме на голото при къщичката на Кире Чугуно. Част от хората вече бяха се отделили напред и услужливо ни правеха стъпки, а ние седнахме на топличко пред къщичката да похапнем. Слънчицето печеше приятно през високите облаци и не ни се тръгваше особено, но по едно време решихме, че, все пак, на Вазов си е по-добре, и наставахме.

По Зелени рид имаше доста участъци без сняг, на един от тях даже си наляхме вода от топяща се преспа. Някъде преди вр. Зелени камък ни настигна и пловдивската група. По тясната част на рида само от време на време подухваше лек ветрец, колкото да разхлажда. Стигнахме на Раздела, предната група вече слизаше по долината към Вазов. Ние, понеже беше още три часа, решихме, че не е лошо да минем и през Отовишки връх. Завихме по билото, въздухът беше мътен, но и гледката към Калините и Седемте езера да не е малко, я! По едно време през мъглицата дори се мярнаха очертанията на Пирин.

По цялото Отовишко било се наслаждавахме на огромните снежни козирки, надвесени над езерата. На самия Отовишки връх, като най-висок, дойде облак и заваля сняг. Надолу, обаче, се виждаха добре разноцветните стени на хижата и бунгалата, ние продължихме още малко по билото и се смъкнахме към сиво-синия й покрив.

В хижата масите вече се заемаха, но няколко души решихме, че алпийската ни слава още не е достатъчно голяма, обухме се пак и към шест и нещо тръгнахме на кратка и здравословна вечерна разходка към вр. Калин. Колкото повече се качвахме, толкова повече се сгъстяваха облаците. Като излязохме горе на върха, заваля обилен сняг, а дрехите ни жужаха и свиреха от статичното електричество. Гледка – никаква... Изпълнихме командата „кръгом“ и обратно в хижата. Небето вече се беше изяснило и Калин ни гледаше пак отгоре...

Беше дошъл още един много ценен гост, затова се пристъпи към задължителната част от програмата – вино, торта, приказки, смях... към полунощ вече ме болеше коремът от смях, повечето си бяха легнали, но някои удържаха фронта до доста късно...

Общо бяхме 21 човека (с жените J ), фанелката беше страхотна, ножчето ще се употребява много, а шоколадите се употребиха още на място!

През нощта звезди не обсипаха свода небесен, вяло блеснаха няколко мижави светкавички, но ние заспахме все пак с надежда, че на другия ден може и боженцето свароженцето да се попокаже. Да, ама не... мокър дъждосняг тихичко си капе. Е, добре, тогава – вариант Б. Някои поеха през Раздела и Седемте езера към Вада, а останалите атакувахме обратно Отовишки връх. На върха видяхме, че абсолютно нищо не се вижда през гъстата мъгла и снега, събрахме се и заслизахме по ръба на север, към Седемте езера. Надолу мъглата свърши, обиколихме да видим Окото и слязохме към Бъбрека, където пресрещнахме двама младежи, тръгнали нагоре. По платото на Сухия рид снегът се беше стопил наполовина, от Езерния връх към Бъбрека вяло и мързеливо се смъкваше сняг. В Рилски езера седнахме на по леща и на по приказка.

Навън валежът беше почти спрял, под хижата се разделихме на две групи – някои към Паничище, а останалите – към Вада. На Ловна хижарят ни посрещна, баба Фиданка беше още там, но вече нямаше възможност да излезе и да ни види...

Неусетно слязохме до Вада сред цветни минзухарести полянки и под тих дъждец. На Вада хижарят гледаше телевизия, а ние се разделихме и се разпределихме по превозните средства.

 

22 март 2004

 

В събота отидохме с Христина от Говедарци през Кобилино бранище до Рибните езера. Хубавото време беше стегнало снега през седмицата, а вятърът го държеше здрав. Сложихме снегоходките на х. Мечит и оттам по права линия се качихме на върха. Към 4 следобяд бяхме на Кобилино бранище. В заслона има още доста дърва, но печката е проядена вече от ръжда. Починахме и тъкмо се заизкачвахме по склона на Водни връх, когато видяхме назад двама скиори да пристигат на заслона откъм ЦПШ. За десетина минутки се разминахме... Преминахме трите Водни върха и почна да се стъмнява. Луна нямаше, но звезди – колкото искаш, далеч над София се виждаше осветен отдолу облак. Отсреща далече светнаха прозорците на Рибни езера – значи, хижарят се е качил... Преминахме Маринковица, гледайки как от манастира бавно се качва светкаща с фенерчета групичка. И нас ни бяха видели от хижата и по едно време с пърпорене пристигна младеж на моторна шейна да ни помогне! Благодарихме му, но вече бяхме близо до хижата и по следите на шейната му пристигнахме към десет часа.

В хижата имаше десетина човека, а хората на хижаря бяха разчистили напълно дебелия лед от пода и вътре беше топло и приятно.

В неделя слязохме по долината към манастира и хванахме автобуса в 14 и 10. Но гладни – за срам точно в момента прочутите мекици бяха затворени!

 

 

16 март 2004

 

- Добавен е маршрут 6.4. „Тодорин връх – Тевно езеро“ –

 

Времето обещаваше да е хубаво и решихме да отидем на Пирин.

И така, в събота тръгнахме рано сутринта от София с кола общо пет човека – Ники, Маги, Станимир, Любомир и аз. В единайсет часа вече бяхме на горната станция на стария седалков лифт под Тодорин връх. На Шилигарника имаше мъгла, която по-нагоре се разпръсна и постепенно изплуваха Вихрен и Кутело, Стражите, назад Рила... След кратко пистово качване минахме и край горната станция на новия седалков лифт и нагазихме в дълбокия сняг. Трима измежду нас бяха със снегоходки, а двама без, което определи и тактиката на ходене по-нататък.

По ръба на Тодорка заледяване нямаше и качването не беше особено затруднително, особено като се има предвид, че напред си проправяше път сноубордист с уреда си на рамо, решил да се спуска от върха. Минахме по ръбчето под върха и се появихме отгоре. Снимки, почивка, връщане назад за поемане на раници, и – събрахме се! Минахме Средна и Малка Тодорка (с няколко багажни курса, типични за целия поход) и слязохме на Тодорина порта. Тук се извади въже и започна минаването на алпийската част на пътя. Тъкмо минахме първите две основни скали и излязохме под скалния склон на Василашки чукар, и отзад се появиха двама скиори – мъж и жена. Мъжът си свали ските и доста ловко се изкатери по скалата. Но жената се затрудни (скиорските обувки и липсата на пикел никак не улесняваха задачата й) и се спря под скалата. Ако Станимир не беше пуснал въжето, нямаше да й е много лесно да вземе склона.

На Възела се разделихме с тях (те завиха обратно към х. Вихрен) и продължихме към Тевното езеро. Слънцето печеше яко, но имаше висока инверсна облачност (до 2300-2400 м.) и докъдето поглед стига, близки и далечни планини плуваха в морето от облаци. Отначало, до вр. Голямата страна, със Станимир нарочно ходехме без снегоходки, за да правим пъртина, но, понеже се бяхме забавили (а и другите бяха далеч назад) решихме да ги сложим, за да избързаме и да очертаем пътя до Тевното по светло. Подсякохме Мозговишки чукар по трасето на лятната пъртина, понеже снегът беше стегнат и минахме Мозговишката порта. От юг снегът беше добре фирнован и затова заобиколихме Валявишки чукар по малкото плато под лятната пътека. Кратко качване и покривът на Тевното се показа. Снегът около него не е много – около метър.

Стигнахме към 7 часа. В общата стая имаше раници, ядене, екипировка – само без хора... като в Бермудския триъгълник. Скоро от юг изникна и един бодър чичко – били трима души, качвали се със ски на Каменица (браво!), но коланите на ските им се развалили от мокрия, заледяващ се сняг. Станимир остана да копае дупка за вода на езерото, а аз се върнах да подпомагам багажно и с резервни снегоходки хората назад. Луна нямаше, но звездите бяха достатъчни за обратния път до Мозговишката порта, където се и срещнахме. В тъмното нашите бяха завили по-нагоре и се бореха със стръмния склон. Вината беше и у нас с многото стъпки, които бяхме направили и които после маркирах със стрелки, от които не всички са били забелязани... Както и да е, събрахме се и към десет и половина стигнахме заветния заслон.

В Тевното езеро има доста дърва, а вода изскочи на не повече от трийсетина сантиметра от снега над заледеното езеро.

Готвене, ядене, приказки...

На другата сутрин станахме не много рано. Групата не си даваше много зор за тръгване – единствения пункт, по който търпи критика. Докато другите се оправяха, дори отскочих до вр. Момин двор. Към десет и половина тръгнахме наобратно. Добре, че снегът беше добре фирнован. Минахме по следите си до Мозговишката порта (пак с багажни курсове) и, понеже снегът още беше здрав, слязохме право надолу по трасето на лятната пътека към Демяница. Не би било никак зле, ако през този участък бяхме минали малко по-рано... Все още нямаше никъде паднали лавини, явно снегът в дълбочина още е студен и се държи; и лавината от вр. Голямата страна още не беше запълнила долината (всъщност, в цялата планина не видях паднали лавини – но през април ще е друго).

В ужасен пек стигнахме до х. Демяница. Имаше следи от ски, идващи от Тодорка през Василашките езера. На хижата хора нямаше, обаче си личеше скерешне присъствие – оставено ядене, следи... Дърва има много.

Надолу имаше пъртина и полека-лека минахме по долината до пътя за Шилигарника.

 

 

23 февруари 2004

 

В събота тръгнах в девет и половина от Боровец по познатата пътека за вр. Мусала. За разлика от миналата седмица, времето беше доста меко и приятно. Температурата по върховете – около минус 8-9 градуса, слънчево, макар и ветровито. Разминах се и с няколко групи. Над хижата никой не се беше качвал до върха, домързя ме да правя стъпки и се заснегоходих. На вр. Мусала станцията беше отново затрупана, затова поседях отвън и продължих. Снегът по върховете беше добре утъпкан, сложих отново снегоходки чак на седловината Джанка, и към пет и половина бях на х. Грънчар.

Реших да използвам оставащото време до свечеряване за малко благоустройствени дела. Изринах промъкналия се вътре през процепите на вратата сняг, след което се заех с печката. Свалих кюнците и ги почистих навън, изринах няколко лопатки сгур от дупката на комина, оправих и изходната клапа на печката. Пламна веднага и, за разлика от друг път, затегли на мига... Е, може би и коминът този път не беше задръстен със сняг.

В неделя сутринта слънцето за миг огря склона на Суха вапа. Към седем и половина излязох и хванах пътя към Рилския манастир. За кратко се видя дори кулата на вр. Снежанка. Но към девет и нещо небето, отначало от запад, стана млечно и постепенно заваля сняг. Обаче видимостта нито за миг не падна под 400-500 метра, нито вятърът се усили много, едно прохладно, приятно... Свих към Канарското езеро, минах по леда и излязох на Рибноезерния преслап. Снегът беше много добре сбит, но същевременно без следа от заледяване, затова се спуснах към Рибни езера направо по склона на лятната пътека (която иначе си е върло лавиноопасна), следвайки все пак клековите ребра и благодарение на тази маневра стигнах в хижата още към единайсет и половина... доста добре.

Още пред хижата ме посрещна радостно котаракът. Наоколо нямаше следи от скорошно посещение. Бутнах вратата и тя се отвори леко, но... се надигна на леда отвътре и се извади от пантите! Оказа се, че цялото преддверие е покрито с дебел до двеи педи пласт лед от чешмата вътре. А вътрешната двукрила врата към столовата напълно се беше вмръзнала в пода и така и не успях да я отворя (не я насилвах, понеже, така или иначе, бях за кратко); но вътре се виждаше, че край печката има струпани дърва. Заех се с входната врата, тя пък се оказа безсрамно тежка. Накрая, с някои безадресни пожелания, все пак успях да я вкарам в пантите. Дадох на котарака почти целия салам, похапнах и аз и метнах отново раницата. Бравата така и не се затвори, затова вързах добре входната врата с тел.

Навън снегът продължаваше да вали. До сградата на водното стопанство в гората слязох покрай коритото на реката, там се появи и стара следа от моторна шейна изпод пресния сняг. Понамалих темпото, то и без това не можеше иначе, надолу беше доста топло и снегът лепнеше по снегоходките. Малко над Партизанска/Кирилова/Мойсеева поляна (ако някой знае още имена, да се обади) ненадейно срещнах двама души, правещи кратка разходка. Под поляната асфалтовият път беше идеално разчистен, дори покрай мен мина снегорин. Към четири и половина стигнах и до манастира, само язък, че вече бяха затворили мекиците...

Автобусът за Дупница си е все така в 17,10.

 

16 февруари 2004

 

В петък прочетох, че температурата на вр. Мусала е -32 градуса. И, предвид на това, че прогнозата не обещаваше добро време за Пирин, реших да отида да видя този температурен рекорд.

В събота всичко започна с това, че сутринта не можах да стана рано поради празненството предишната вечер. От Боровец потеглих нагоре в 9 и 50. Пътеката до пистите се оказа добре утъпкана. Независимо, че над билата облаците се носеха бързо, в долината беше завет и скиорите се пускаха по Маркуджиците. Вятърът духна, когато излязох при Палеца. Пред мен трасираха пътя двама снегоходци. Настигнах първата от тях – оказа се жена, която повече не видях – явно се е отказала, като я е духнал вятърът. Другият се движеше доста добре, срещнах го чак малко преди Леденото езеро. Май беше хижарят, зави в заслона и повече не се показа.

Нагоре по въжето духаше силно, на места се беше натрупал снежен ръб, който лесно се пробиваше. Но нямаше и помен от заледяване, вятърът беше набил снежинките в задържаща обувките маса.

На върха нямаше кого да питам каква е температурата. Вратата на станцията беше напълно затрупана от продължаващия да духа силен северен вятър. Аз, загърнат в приятно топлото яке, надничах навън, за да се наслаждавам на слънчевата, но обгърната в снежни вихрушки планина. Особено красив беше шлейфът на Близнаците.

Постоях малко и продължих нататък. Понеже новият сняг не беше много и беше добре пресован от вятъра, реших, че може да се мине безопасно и по долината на Маричините езера. От гроба на Георги Стоименов (загинал на същото място по-надолу) завих по трасето на лятната пътека. По-надолу се оказа, че горният край на стръмния участък над широкото дъно на долината е заледен. Домързя ме да слагам котки, затова слязох по по-западния край на склона, който също е лавинно стръмен, но е обрасъл с клек, даващ опора. Долу, в дъното,  клекът беше приятно затрупан от сняг и лесно го минах със снегоходките.

Излязох над х. Марица, оказа се, че никой не се е качвал към Заврачица. Въодушевен (много обичам хижи без хора през зимата) завих към Заврачица и някъде преди 6 часа бях там. Разрових вратата и влязох, вътре всичко си беше, както я бяхме оставили преди две седмици.

В неделя сутринта времето се развали доста. Температурата забележимо се повиши, но въздухът се напълни с носен от вятъра сняг и имаше мъгла. Не си носех очила, а така не се виждаше нищо, затова си полежах до късно и към 9 поех право надолу... Умрях от жега в закопчаното догоре яке, но без да посмея да го отворя – ще се напълня със сняг... И до х. Марица никой не беше идвал, но малко до под хижата имаше коловози от превозно средство (как са успели?) на не повече от седмица, а също и на ски. Пристигнах към обяд на Боровец със странно чувство за недохождане... е, поне приятно валеше снежец...

2 февруари 2004

Този път Иво Андреев обеща хубаво време и с Христина решихме, че е време за дълъг снегоходен поход по Рила. За втория ден беше решено да е от х. Заврачица до с. Костенец, а до Заврачица - от Боровец през вр. Мусала.
Появихме се рано сутринта на автогара „Юг“ и там - Огнедишащия змей Лъчо. И той тръгнал в същата посока. Отлично, даже много добре. Изядохме по баница с ябълки в Самоков и в 9 без 15 потеглихме от Боровец. Тъкмо да видим вярно ли е, че имало 1 метър нов сняг. Пътеката през гората и през клека до Маркуджиците се оказа добре утъпкана и много приятна за ходене - аз, честно казано, си мислех, че може и да сме първите. По пътя ни настигаха и ние настигахме и доста други хора. Обядвахме на хижата и по пъртината край Палеца излязохме до Леденото езеро в компанията на други пешеходци и двама скиори. Кратък отдих и към 16 часа сме на Мусала. Този път станцията беше разрината. Ярко слънце, Пирин, Родопи, само на запад малко мъгливо. Снимахме се и хванахме коловете към Близнаците. Тук, както си му е редът, вече не беше минавал никой. На Големия Близнак минахме по всичките скали, общо взето, билото беше изметено от вятъра. На Маришки връх луната смени слънцето, и на нейната светлина лека-полека стигнахме Манчо. Навсякъде полетата светят, отсреща прожектори по писта Тодорка, а назад - лампата на Мусала. Тук вече сложихме снегоходките. Новият сняг беше толкова приятен, че не ни затрудни дори и страничният склон под Кози връх към Заврачица.
Малко след 21 часа стигнахме и Заврачица. Никой не беше идвал, разровихме вратата с оставената за тази цел лопата и влязохме. Ток няма, водата към тоалетната си тече. Запалихме печката и легнахме да дремнем за кратко.
За кратко, защото в неделя още в 6 и 15 бяхме на път. Тая Заврачица така и не я видяхме на светло тоя път... Луната беше залязла, но звездно-фенерната светлина се оказа достатъчна за прякото качване към Казана. Горе ни видя и слънцето. Силният западен вятър (т. е. попътен) носеше сипкав сняг покрай заснегоходените ни крака. Откъм един от склоновете ясно се чу как тупна лавина, видяхме я - по склона от юг, между едни скали.
Преди Дяволския връх 2 се разделихме за малко - ние през него, по коловете, а Лъчо, като огнедишащ, отиде да обикаля през вр. Ибър. А ние по коловете леко минахме Дяволския връх 2, пресякохме р. Голям Ибър (Змея се виждаше как методично напредва по ибърския склон) и завихме към седловината Ушите между Ибър и Каменити връх (която въобще не прилича на уши), където той вече ни чакаше, към 11 и нещо. Глътнахме по портокал и се устремихме надолу по дългата, дълга р. Чавча. На Ушите нямаше каквото и да е снегонавяване и надолу се слезе съвсем леко. Бързо стигнахме до къщичката на водното стопанство, където обядвахме. Вътре има дърва, но, ако някой реши да спи там, трябва да чупи вратата. По това време нагоре вятърът се усили, появиха се леки облачета - и добре, щото това предпази снега надолу да не се размекне. По черния (т. е. в момента белия) път се вървеше доста леко; а половин час над Костенец се появи и пъртина и ние свалихме снегоходките. И към 17 и 30 се появихме в центъра на селото.
 

19 януари 2004

Беше обещано, че времето няма да е много хубаво и затова в събота поех по познатия път от Боровец към Мусала. По реката имаше стъпки, но не и от пистите до хижата! Там, неочаквано рано и за мене, сложих снегоходките.
Оказа се, че по въжето към Мусала снегът е бетонно фирнован. На Мусала пристигнах заедно с двама другари от Кочани. Вратата на станцията беше напълно неразровена. На покрива се подаде дежурният наблюдател и ни предложи да ни пусне лопата, за да си я разровим, ако ни се влиза! На мен не ми се влизаше и оставих тази чест за евентуално по-късно качващите се. Постоях малко отвън и се отправих към Грънчар.
По върховете вятърът беше уплътнил снега до границата на заледяване и напредването беше много лесно. След Овчарец сложих снегоходките и завих към Грънчар.
Чешмата отвън тече, има и дърва, но са много намалели след новогодишните празници.
В неделя сутринта имаше облаци. Поех обратно и от Маришки връх завих към Заврачица.
В Заврачица все още имаше хора. Генераторът не работеше и хижата няма да свети през нощта, ако отново не тръгне.
От Заврачица слязох към Марица и оттам до х. Чакър войвода се възползвах от добре утъпканата пъртина. В Чакър войвода има постоянно хижар.
И накрая - леко слизане към Боровец по добре утъпканите пътища.

5 януари 2004

ЧНГ! След като седмиците преди Нова година ходихме първо от Говедарци до Рибните езера и до Рилския манастир, а след това до Заврачица и после до Костенец, предвид мокротията и малоснежието решихме да прекараме Нова година на х. Иван Вазов. В компанията на още десетина души, котарака Дзен и двете кучки Карма и Чакра... Качихме се от Гьолечица по Зелени рид. В гората имаше стари стъпки. На първи януари времето започна да се разваля и ние решихме да слезем по долината на р. Бистрица. Надолу заваля и дъждосняг.

20 ноември 2003

В събота и неделя обиколих познатия път от Боровец през Мусала до Грънчар (за разнообразие през Ропалишките езера) и през Рибните езера до Рилския манастир. Сняг - практически никакъв.

3 ноември 2003

Това трябваше да е първият зимен поход, ама след затоплянето на времето се оказа друго...
Реших да огледам състоянието на любимата х. Грънчар, а също да видя как са останките на х. Белмекен - не бях минавал оттам от миналата зима. И така, в 9 без 15 в събота поех от Боровец, без раница - какво да нося сега? Първия човек срещнах чак на въжето на Мусала. Горе на върха не се виждаше никой. Снегът, който и без това не беше много, почна чак от вр. Палеца, а по южния склон на Мусала въобще нямаше. При това положение минах по лятната пътека под Маришки връх и в Грънчар бях още в 3 и половина. Много се колебаех дали да не продължа към Рибните езера, ама нали щях да гледам Белмекен! Запълних времето с рязане на дърва и пренасянето им в хижата. Дърва има, има и ненарязани отвън под навеса, има и трион и брадва.
На сутринта, като излязах, силният южен вятър ме лъхна с гореща вълна; през нощта беше изял почти напълно останалия сняг. А аз - със зимни обувки, гети и яке, което носех (буквално) през цялото време. Поех в 7 и 15 и по Кайзеровия път излязох над Заврачица, а оттам - към х. Белмекен. На обяд бях на хижата. Аз знаех, че през лятото се е влошило състоянието на единствената оцеляла стая след пожара, но не мислех, че е станало нарочно. А очевидно така беше - прозорците изпочупени, вратата и тя, а леглата изхвърлени навън. Вътре вече не става за преспиване. Погледах иначе красивото езеро и - надолу. Последва кратко забавяне на спирка Боровинкова (докато не е дошла дебелолапестата, рунтава конкуренция за боровинки с ракиен вкус) и към 4 без нещо бях в с. Костенец, откъдето се прибрах в София по изборно време.

15 май 2003

- Във връзка с подновяването на зимната маркировка х. Демяница - Тевно езеро - х. Каменица са основно редактирани маршрути 4.1. (х. Вихрен - з. Тевно езеро), 6.2. (х. Демяница - з. Тевно езеро), 6.3. (х. Каменица - з. Тевно езеро), както и главата „Лавини през зимната маркировка“.

14 май 2003

В събота пристигнахме от София и се качихме от Банско през х. Демяница до Тевното езеро. Снегът започна под хижата; на места водолазенето беше повече от снегогазенето. На хижата беше само котката. Над хижата - приятен, сбит сняг, много удобен за ходене. До Мозговишката порта се качихме по лятната пътека, но след това минахме по коловете до Тевното езеро.
На Тевното езеро нямаше никой. Предвидливо носех дърва в раницата, но се оказа, че и горе има. Имаше време да се кача и до вр. Момин двор и да се върна по светло.
В неделя сутринта снегът се беше заледил неприятно. Набивайки стъпала, по зимната маркировка стигнахме до Козия превал; оттам слънцето напече и ние приятно се пуснахме към „царицата на Пирин“ - х. Каменица (както пишеше в една брошурка, която намерихме там. На хижата снегът окончателно свърши и през гората стигнахме до х. Сандански. Нещо не ни се спираше там и продължихме по шосето до първата електроцентрала, където кола ни взе на стоп до Сандански и успяхме да хванем влака още в три без десет.

10 април 2003

В събота минах по познатия маршрут Боровец - Мусала - Грънчар; време - лошо. На Грънчар има още доста дърва, а снегът е вече добре слегнат.
На другия ден времето беше съвсем лошо, духаше силен западен вятър и се отказах да ходя до манастира; поех обратно към Боровец, но през Заврачица; на вр. Овчарец вятърът беше особено силен. Под х. Заврачица срещнах качващи се трима души, отделили се от по-голяма група, спала на х. Марица. В гората вятърът поутихна и дори се показа слънце.

6 март 2003

- За всеки маршрут е добавена дата на последно обновяване на информацията -

4 март 2003

1. март - късно следобеда тръгваме от Боровец и вечерта спим на х. Мусала.
2. март - минаваме през Леденото езеро, вр. Мусала, над х. Грънчар и през Канарското езеро и вр. Йосифица слизаме до х. Рибни езера.
3. март - минаваме по рида Бричебор и по маршрут 6.3., вариант б) с много приятно плуване през снега слизаме до Рилския манастир.

24 февруари 2003

От София не можахме да се качим на първото микробусче за Самоков в 7,00 ч.; така или иначе, в него или няма никой, или не можеш да се класираш; откакто вече няма сериозен транспорт (микробусите не ги признавам за такъв), човек тръгва сутрин като на тръни...
В Самоков попълнихме запасите в раниците, снабдихме се с нови ръкавици и на стоп се придвижихме до Говедарци. Благодарим!
От Говедарци потеглихме в 10 часа. Бяхме Христина, Марго и аз. Времето беше студено и слънчево, с отделни кълбящи се облачета. По пътеката през гората снегът беше доста утъпкан и скоро излязохме на пистата, където срещнахме взелите ни на стоп.
На хижа Мечит не ни дадоха да влезем в ресторанта и ние се разположихме в преддверието му. Сложихме снегоходките и към 12,30 поехме нагоре. Под снега имаше стара, но доста голяма следа от ски и скоро някой беше минал пеша нагоре. Снегът беше поне метър и половина и от клека се подаваха само отделни клончета. Затова със снегоходките напуснахме пътя и се понесохме право нагоре. Много е приятно това усещане, чувстваш се като някой светия по водата. Чак до вр. Мечит се движихме по права линия. Горе свалихме снегоходките и се качихме по краткото стръмно склонче на върха; човекът преди нас беше подсякъл по пътя.
На върха духаше доста студен ветрец, облаците се въртяха на място от двете страни на билото, без да го прескачат. На второто мечитско връхче пак надянахме снегоходките (след размразяване на каишките с пръсти, естествено) и по билото слязохме до седловинката с разклона за Кобилино бранище и Страшното езеро. Завихме надолу към Кобилиното; човекът преди нас се беше движил акуратно точно по коловете, ама ние предпочетохме геодезичната линия. Движейки се успоредно един до друг, направихме следа като от ратрак. Отгоре видяхме човека преди нас как влиза в заслона, след десет минути и ние стигнахме. Оказа се, че той бил от успелите да тръгнат от София по-рано и хванал и микробуса от Самоков за Говедарци в 8,15.
Той остана да спи там, а ние в 17 часа с лека дъга атакувахме първоначалната стръмнина на склона на Водни връх. Слънцето вече ни светеше червено отдясно и на палитрата отсреща - над Мусала - не липсваше нито един цвят. За последната стръмнина преди първото от трите връхчета, образуващи Водния, свалихме снегоходките. Горе стана тъмно, задуха умерен (както се казва) вятър, и доста студено, според мен някъде към -19. Завихме по ръбчето към Водни връх. На самия ръб имаше тук-там понатрупан сняг и се затъваше, но не особено. Около 20 часа минахме самия Водни връх и заслизахме нататък. Вятърът беше източен, т. е. насрещен, но скоро, като минахме и третото връхче от масива на Водния връх и слязохме по-ниско отдясно на склона, минахме на завет. Сложихме отново снегоходките. Луна нямаше, но звездите бяха „като кюфтя“, както е казал поетът. Някои от тях паднаха, аз преброих три; сигурно е имало и още, ама нали се взирах и за пътя... не че е труден, но фенерът реши да работи колкото съвсем да не угасне и аз реших въобще да не се ползвам от услугите му. На стръмнината при слизането към Маринковица никак нямах настроение за сваляне и слагане на снегоходки - и то ни се размина - снегът държеше добре и благополучно се спуснахме до реката покрай коловете, вървейки право към Йосифица отсреща - така се уцелва точно мястото, на което маркировката пресича реката.
От другата страна на Маринковица снегът беше още повече. Видя се само едва подаващата се от снега табелка на кола, който е на ридчето от другата страна. Затова просто продължихме по диагонал под склона на Йосифица в посока хижата, на ниво по-високо от това на пътеката. Стигнахме стената на Долното езеро и по него бързо излязохме до сградата от другия му край и скоро - и до хижата.
В Рибни езера пристигнахме точно в 23 часа - както беше предвидено. Вратата беше затрупана със сняг. Отвътре ни посрещна котаракът - никак не е слабичък, хапва саламче, ама повече му се ще малко човешка компания.
Последва цепене на дърва, палене на печката и настаняване на дамите покрай нея... Плочата стана червена, но от устата - пара на облаци.
Истинският облак пара, обаче, дойде съвсем неочаквано - и то от тръбите на водонагревателния змиевик в печката, водещ към бойлера. Парата, образувала се в него, накрая е успяла да изхвърли леда в краищата и със свистене за секунда стаята се запълни с плътен облак, а ние се понесохме към вратата. .. добре, че не гръмна истински. Последва трапеза и към три часа се отправихме да спим на горния етаж.
- Вода има в чешмата до тоалетните! -
На другия ден, съгласно с предварително приетия план, подходихме по-умерено. Станахме си късно, запалихме пак печката и тръгнахме надолу към 12,30. Цялата ни следа по Водни връх се виждаше като на длан, карайки ни да сме горди с правилните й очертания независимо от пълната тъмнина, при която е правена. Снегоходките ни докараха през приятния дълбок сняг до сградата на водното стопанство, докъдето имаше и следа от идвала преди седмица моторна шейна, а по-надолу, до моста над реката, скоро бяха идвали и пеша, но стигнали само до там и върнали се.
От Кирилова (или която е там) поляна пътят надолу беше разчистен и в 16,30 бяхме на Мекиците.
 

17 февруари 2003

Да започна с това, че в събота сутринта ужасно ми се спеше. Вече беше ясно, че ще ходя сам нагоре. И, още преди да се събудя, надавах половин ухо навън - дали ще чуя градски транспорт, или е верен зловредният слух, че преди 6,30 няма да върви... Имаше и спокойно пристигнах на автогарата под моста, където срещнах чичо ви Наско, дето още го бива. Разделихме се в Самоков, където той хвана автобусчето за Говедарци, за да поеме към израсналото на сърцето му Страшно езеро, а аз - към Боровец.
От Боровец, още спящ, поех нагоре в 8,50. Сънят се беше повтарял много пъти: заснежената гора, утъпканата пътечка... а! Утъпкана беше само до х. Мусала. Нагоре - чист пресен нов сняг, студ и ярко слънце; тишина, чува се само подрънкването на ски-влековете, край които скоро бях минал.
Сложих даже и снегоходките, но скоро се отказах от тях - Палеца не е най-подходящото място за такъв вид екипировка. Х. Леденото езеро - с огромна, неразривана скоро пряспа отпред. Въжето - приятно сухо и студено, ръбът - частично обледенен.
На върха бях в 14,10 бавничко, ама ми отвори един другар, който имаше вид като да е спал по-малко и от мене. Дремейки, похапнах и в 14,30 се излюпих от люка и поех право към слънцето.
Южният склон на Мусала беше доста сериозно обледенен и на много места се ходеше само със закантване на обувки. Затова пък на ръба на Голям Близнак - натрупан нов сняг, на места до кръста. Като се втвърди, ще стане идеален. Докато се качвах на Маришки връх, от студения въздух постепенно започна да извира мъглица и да се накълбява на пухкави облачета, пускащи по някоя и друга снежинка. Както и да е, спуснах бързо Маришкия и атакувах Овчарец. Вятърът натрупал сняг на места до кръста, толкова мек, че се плува в него. Минах двете предвръхчета и стигнах самия връх с единствената мисъл как най-сетне ще си отспя вечерта... От другата страна, на слизане, нахлузих най-после вълшебните чехли и се засилих надолу.
Понеже се бях забавил, слънцето вече беше ниско над хоризонта; върховете - обгърнати от тънка мъглица като паяжина, която вечерните лъчи пронизваха и правеха червена като... като... я да отворя чекмеджето с клишетата - а, като кръвта в картината, на която Иван Грозни убива сина си.
Към 18,50 (срам!) - ето я хижата! Ето я стаята на хижаря! Ето я печката! Ето го Леглото!!!
Заемам се да паля печката, която скоро поема. Очевидно предишната вечер е идвал някой - отвън има стъпки, а вътре има няколко не напълно замръзнали шишета с вода, нищо, че всичко е на камък. Нищо, най-после съм в мечтаното хоризонтално положение...
...което сладко продължава твърде до късно - чак до 8,00 часа сутринта. При това положение и новия сняг, ако тръгна за манастира, има опасност за малко да изтърва автобуса в 17,15. Малко недоволен поемам по обратния път, но на Маришки връх завивам към Манчо и Заврачица. Снегът искри под слънцето и е тишина като в психотест за издръжливост на космонавти - липсва само топлата солена вода, в която си легнал с парафинова маска, за да си напълно изолиран. Снегоходките уверено се носят по новия сняг и скоро завиват към Заврачица; свалям ги само за малко под Кози връх.
И на Заврачица няма следи някой да е ходил. Пред хижата има навята преспа до средата на втория етаж. Водоснабдявам се от единственото възможно място (маркуча към тоалетната), похапвам и в 12,30 отново се качвана на веригите надолу.
Малко под хижата, където почва клекът, изведнъж се появяват следи от тънки ски. Или някой е ходил до Заврачица, но вятърът е затрупал следите му нагоре, или по-скоро е стигнал дотук и се е върнал.
По-надолу за кратко се двоумя накъде- Марица или Чакър, но вече ме мързи и краката сами ме носят надолу. И следите са влизали в Марица, може там да са и нощували. След още час и половина стигам до стария разклон за Радуил и завивам по досадния път към Черната скала, който ме завежда отново в Боровец.
Sic.
 

20 януари 2003

Нова година - на Иван Вазов. Качване - от Гьолечица по Зелени рид, слизане - по рида Баучер към Рилския манастир. Сравнително топло и много мокро време.
 

18 ноември 2002

Ето, вече падна сняг и стана време за откриване на новия зимен сезон...
Отначало се чудех какво да взема в това топло време. И накрая реших - нищо не ми трябва за два дена. Върнах раницата в гардероба, само сложих шапка и ръкавици в джобовете.
И в събота в 8,45 се отлепих от центъра на Боровец и поех нагоре по добре познатата пътека за Мусала. Снегът почна още в гората, но колкото да има цвят. През х. Мусала не се отбих; на Леденото езеро имаше някаква група, която след мен се закатери към върха. Някъде в 12,20 бях горе. Тихо, жега, Пирин се белее в далечината.
Постоях малко и - нататък. Малък Близнак и Голям Близнак ги минах отгоре, но за Маричин връх ме домързя и направо го подсякох по още ненапълно затрупаната лятна пътека. Навсякъде плъпнали диви кози. Минах през Овчарец и още към 16,10 ч. пристигнах в х. Грънчар. По стъпките си личеше, че скоро е имало някой.
В хижата дърва има доста, и аз пренесох вътре още. Но да паля печката в тази жега...
На сутринта слънцето се облещи към 7,30 и аз поех по Кайзеровия път. Снегът като количество не беше много - 20-30 см., но кашкав и неприятно заледен отгоре. Все пак, за два часа се добрах до Янчов преслап и завих към х. Белмекен. Оттук нататък снегът беше плътен, като се редуваха твърди с неприятно затъващи участъци, изискващи значително усилие. Като прибавим и боженцето-свароженцето, пекнало през безоблачното небе и безветрието, стана съвсем като на морето... Чак когато се качих по краткия, но душеваден склон на Каменити връх, подухна ветрец. Минах и през Острец и щом слязох по въжето, чух някой да вика „Ехо“ отзад. Обърнах се и видях силует да пъпли нагоре по върха.
И за Равни връх се изхитрих - минах по лятната пътека, която излиза на пътеката за спортната база. Откъм спортната база бяха идвали хора, стигнали до прага над х. Белмекен и се върнали, без да ходят до нея.
В х. Белмекен - още по-голяма мизерия. Вътре одеалата и дюшеците - окончателно разкъсани и натрупани на купчини. Постоях петнайсетина минути и хванах пътеката надолу. И тук следи само от диви кози, никакви хищници, дори лисици. Снегът бързо свърши, пътеката се вля в черния път и покрай рушащите се буржоазни вили на курорта към 17,10 ме заведе в с. Костенец.
 

7 май 2002

Решихме да направим едно посещение на Пирин в пролуката между пролетните разваляния на времето.
Тръгнахме в петък в ранния следобед от Банско и по някое време стигнахме х. Демяница. Пътят на места беше залят от придошлата река. Малко преди хижата снегът стана плътен. На хижата нямаше много хора, но щом я минахме и почнахме да се качваме по долината нагоре, почнахме да срещаме на тумби, на тумби... повече граждани на Македония, отколкото на България. Всички до един ни убеждаваха как нагоре има сняг до кръста, който те ей сега са газили с мъка и едва са слезли. Не хванах дип вяра, продължихме си нагоре... на Мозговишката порта имаше две-три стъпки до коленете и това беше. На отсрещния склон на Каменица беше паднала красива лавина (и по-надолу пресякохме тази от вр. Голямата страна).
На Тевното езеро имаше няколко познати и непознати душа. Отворихме трапезата с тях, после направих кратка вечерна здравословна разходка до вр. Момин двор и - обратно.
На другия ден, понеже никой не ни гонеше, тръгнахме някъде към 11 ч. Минахме през лявата кралевдворска порта и по Самодивските езера слязохме до замръзналото Попово езеро. Починахме, обърнахме посоката и бързо превзехме по бетонирания сняг Железнишката порта. Горе времето изведнъж започна да се разваля - скълбиха се облаци, загърмя, а малко по-надолу ни заваля дъжд.
На х. Пирин спряхме за кратко, колкото да чуем от хижаря как вчера някой бил слязъл от Тевното езеро и затъвал до кръста. Къде??? Продължихме към Рожен и малко след хижата, откъм разклона за х. Каменица, срещнахме на части някаква група с водач при това - търсил по картата разклона за х. Пирин в ясното време. И те били газили сняг до кръста. Все по отчаяни да погазим и ние ги изоставихме и към осем и нещо бяхме в Рожен. Маркировката от х. Пирин за Рожен доста се е повредила и човек, който не знае пътя, може да се пообърка.
Е, натам е ясно - вино, козунаци, яйца, брат Джон, воистина воскресе, свещи... Спахме в самото село.
На другия ден - разходка до Мелник, после до Рупите и... толкова.
С това зимният сезон се закрива.
Наесен - отново!

20 април 2002 - хроника на един рожден ден

Това, което обещахме - да посрещнем рождения ми ден на х. Иван Вазов - си го изпълнихме. Ето какво се случи:
Основната група - 7 човека - се събрахме в събота сутринта в 7 часа на автогара „Юг“ и се качихме на микробус, който ни откара направо на разклона за ЦПШ и х. Вада. Когато слязохме в 9 часа, дъждът вече беше завалял и се приведохме по форма - аз си нахлупих дъждобрана, Мария и тя измъкна един зелен такъв, Маги си сложи двете различни гети, а останалите се задоволиха с якета. Снимахме се и потеглихме по пътя за Вада. Пътят беше покрит с доста, но добре утъпкан сняг. Скоро завихме по Урдина река. В нашата посока се движеха и още двама души, засега с намерение да ходят на х. Седемте езера. След Яворова поляна ги задминахме окончателно. Дъждът за щастие премина в сняг. Очаквах да се гази малко повече, но навсякъде, дори в клековата зона, снегът беше слегнат идеално и ходенето си беше удоволствие.
Тъкмо навлязохме в клековата зона и настигнахме Ивайло с кучето, който беше тръгнал от ЦПШ.
Нагоре мъглата беше вече с млечна гъстота, валеше и слаб сняг, подухваше ветрец. Видимостта беше изключително ниска. Разделихме се на две подгрупи - едната по-бърза, а Марго остана с втората по-назад. Както измери Ники, видимостта от човек до човек беше 20 крачки. Качихме се постепенно на вр. Зелени камък и през платцето след него стигнахме и ръба на Зелени рид. Това е хубавото на ръбовете - и в най-лошо време се виждат...
Минахме ръба и излязохме на заравнението на Раздела. Тук опитах да намеря камбаните от първи път, но не ги уцелих. Групата остана на място, а аз преднамерено завих по-вляво от необходимото и наистина след известно време пресякох коловете от Раздела за Мальовица. Продължих в същата посока, а след това завих диагонално по склона на запад и срещнах третия кол за Вазов. Върнах се и с първата подгрупа отново поехме заедно. Установихме, че вятърът твърде бързо завява стъпките, затова почнахме да рисуваме стрелки за по-задните.
По-надолу по компас се движехме в западна посока и един по един минавахме коловете. Срещнахме разклона за Рилския манастир. Тук получих забележка, че не е хубаво да се разкъсваме, затова се върнах и посрещнах и втората подгрупа.
Надолу мъглата се поразреди и - ето я хижата! Стигнахме към 16 часа.
Нямаше никой. Входната врата се беше надула от влагата и беше отворена, вътре беше навято със сняг. Преместихме печката от общата стая в стая N1 (тази на първия етаж), изкопахме и два кладенеца на реката за вода. Снегът там се оказа не повече от метър и половина. Междувременно пристигнаха и онези двамата, с които се разминахме на Яворова поляна...
Към 18,30 няколко човека решихме, че има време за още подвизи и изскочихме отново навън. Атакувахме Отовишкия склон. Малко над хижата отново навлязохме в мъглата и след известно време стигнахме билото в района на вр. Сейменски камък. Завихме на запад и, наслаждавайки се на големите козирки, допълзяхме и до самия Отовишки връх. Постояхме малко и се сурнахме обратно в хижата.
Там вече бяха пристигнали и другите две групи - едната от Огнедишащия, качил се самостоятелно от Елешница през вр. Калин (каза, че и той доста добре е проучил кръгово някои местности), и втората по нашите стъпки - от Станислав и Рада, които в петък вечерта след тридневно пътуване си дойдоха от Турция след успешно качване на вр. Ерджиес (3916 м.). Специални благодарности към тях, че успяха да дойдат!
И така станахме общо 13 човека. Пристъпи се към тортата...
На другата сутрин Огнедишащия и другите двама познати от Зелени рид поеха направо надолу по р. Бистрица, а ние в 8,30 ч. - към Мальовица. До Раздела се качихме без особености, след това гъстата мъгла отново падна, духна вятър и заваля сняг. По билото се движехме, водейки се повече по ръба на Урдиния циркус, отколкото по появяващите се отвреме-навреме вдясно от нас колове. Минахме Вазов връх, стигнахме и Додов връх и слязохме преди Мраморците. И тук водачът се поизложи... вместо да си гледа посоката, той подсече Малък Мраморец и, заобикаляйки го, след десетина минути стигнахме... отново нашите стъпки! Хм... Продължихме си, накъдето трябва. След малко се проясни за кратко, видяха се дори Бричебор, Рилският манастир и Додов връх. Спряхме да похапнем и тъкмо тръгнахме отново, мъглата и снегът се върнаха. На Голям Мраморец - второ излагане: отклонихме се за 100-ина метра по реброто, което тръгва от него на юг... Върнахме се и по коловете - към Мальовица. Покорихме върха, на който се виждаше, че нищо не се вижда, и поехме към ЦПШ. Повървяхме известно време по ръба към Елени връх и щом коловете свършиха, което значи, че сме някъде над езерото, завихме надолу по склона и се гмурнахме в още по-гъстото мляко. Марго трасира най-стръмния участък. Минахме го и по-надолу чух гласове; забързах напред и скоро се срещнахме с цивилизацията - няколко души със ски на раниците, качили се до Елениното езеро. Последва бързо спускане до Втора тераса, където мъглата свърши, кратка почивка на хижата и към 15 часа бяхме в ЦПШ. Както си му е редът, в този момент и времето горе се оправи и върховете постепенно се показаха.
Благодаря на всички, които дойдоха!

2 април 2002

И така, в събота сутринта потеглих от Боровец нагоре. В гората имаше единични стъпки; скоро настигнах автора им - самотен младеж с куче. Пред него - чист нов дебел сняг. Нахлузих уредите и загазих нагоре.
 Когато минах Велчовото мостче, снегът стана до кръста, а клекът беше налягал върху пътеката, отрупан с огромни бели топки и в големи участъци тя изобщо не личеше, та се налагаше да се заобикаля. Стигнах до пистите накрая - тъкмо се обработваха. Към хижата пълзяха група бивши югославяни, вече сърби, качили се с лифта. С тях имаше и двама познати - отначало тръгнали и те пеша, но се върнали и превзели баира с лифта.
Изоставиха ме и те на хижата. Нагоре - отново ни следа. По ръба на Мусала снегът беше поне метър, въжето - наполовина скрито в него. При тези обстоятелства качването от Боровец до върха ми отне повече от 7 часа, затова дори не се отбих в станцията, а направо продължих нататък. Тъкмо минах вр. Манчо и се случи авария: напрягайки да закопчея снегоходките, се оказа, че каишките им са замръзнали и от усилието закопчалките се смачкаха. Опитах се да ги поправя с пикела, известно време търсих едната катарама в снега накрая я открих, но не успях да я монтирам. Накрая ги прибрах в раницата и забързах надоле. След 15-ина
минути окончателно се стъмни и падна гъста млечна мъгла. И тук - голямата липса: точно този път не си носех фенер! Ето така да не правите! Проверих може ли да се върви така: повървях и спрях, когато стигнах първия стръмен склон. Поне да имах с какво да си погледна компаса... към 10 часа мъглата се поразреди и луната изгря. Оказах се точно там, където предполагах: на едно разклонение между Манчо и Кози връх, надвесено над циркуса на Скална Марица. Вече нямаше закъде да бързам, с леко темпо се спуснах в х Заврачица. Запалих печката и с единствения наличен шлосерски инструмент - пикела - разглобих, изправи и сглобих катарамите. Явно номерът е - ако замръзнат - да се стоплят каишките с пръсти за няколко секунди,
за да омекнат...
      В неделя сутринта пък се оказа, че часовникът ми отново е спрял. Притрябвал ми е... качвам се н новопоправените снегоходки и - на изток. Качих Казанския склон, обиколих Ибър, а слънцето яко напече. От седловината Ушите завих на север (козирка на Ушите нямаше) по р. Чавча и без проблеми стигнах до водното стопанство на 1900 м. н. в. И оттук се почна... метър и половина нов, мокър и много тежък и лепкав сняг; на две-три крачки тръскам огромни буци от станалите на лодки снегоходки. Бавно стигнах до разклона за х.
  Белмекен. Откъм хижата слизаха следи от ски! Брей, ходят, значи! Надолу снегът беше дебел до един час над с. Костенец, свърши почти изведнъж. С облекчение се разснегоходих и дотопурках до селото. В новото часово време.
 

18 март 2002

Нищо оригинално - и сега същия поход както на 25. февруари. Е, за разнообразие минах не по р. Маринковица, а през вр. Канарата и Зъбците... Група беше идвала в х. Рибни езера от Рилския манастир и след преспиване там се беше върнала обратно.

5 март 2002

                       Събота: Говедарци - Мечит - Кобилино бранище - Рибни езера; неделя: Рибни езера - Македония - с.  Бистрица над Благоевград.
В събота тръгнах от Говедарци в 9,15 покрай пистата на Говедарци. Видях един-единствен скиор, заради когото работеше влекът. Скоро минах край х. Мечит и малко над нея срещнах тръгналите в същата посока двама добри форумни познайници. Затъваше се доста; и аз, вместо колегиално да се включа в газенето, егоистично извадих големия коз: снегоходките. Ало, „Стената“! Вече трима души видяха от мен и си купиха... дайте нещо, де! А колегите нямаха... Отплувах нагоре, боцкайки снега с пикела, да видя къде ще се мъчат най-силно. Видях ги отново чак от самия вр. Мечит, когато излизаха от пътя към най-голямото газене преди вр. Малък Мечит. Всъщност, самия вр. Мечит го подсякох по пътя. Слънцето ставаше все по-силно и слизането към Кобилино бранище далеч не беше в най-твърдия възможен сняг. Стигнах в заслона в 13,30. Имаше следи от скорошно пребиваване. Някой беше идвал откъм Рибни езера, спал там и отминал към Мальовица. Според мен, двама души със снегоходки и един без. Горкият! Не му е било лесно. Десет минути почивка и - айде пак навън. Снегоходките се представиха добре дори и при прякото качване на склона над заслона, макар, че ме поизпотиха. Да пушех, щях да се зарека, че ще отказвам цигарите, ами сега какво да отказвам? Но нагоре положението се нормализира. Минах Водни връх и започнах да слизам от другата страна. Снегът беше толкова размекнат от силния топъл вятър, че на места и снегоходките затъваха. По някое време пресякох по снежно мостче Маринковица и се гмурнах в клека преди Рибни езера. Дълбочината на следите на единствения без снегоходки ме изпълваше с все по-голямо съчувствие към него.  В „Рибни езера“ стигнах в 17,30. Към хижата не водеха никакви следи отдолу, затова какво беше учудването ми, когато я заварих пълна с унгарски студенти! 15-ина човека, плюс ръководител на похода (организиран туризъм) - един по-възрастен преподавател, който се представи и за председател на Унгарското дружество за пешеходен туризъм. Брей! Бяха спали на Мусала, после на Грънчар и се канеха да слизат в Рилския манастир.
Като си легнах рано, беше естествено да стана рано; затова спомогна и облещилата се навън луна. В 6 сутринта пак се качих на уредите (честото им споменаване засега не е реклама) и по следите на онези от вчера атакувах Рилецкия склон. Ама се изхитрих и минах под Зъбците, вместо да им мина отгоре. Едно улейче ме изведе право преди въжето. Снегът беше дотука; горе - по камънака, покрай въжето. Качването на Черна поляна беше обидно лесно по отново появилия се фирн (който беше само до върха). За мое учудване напълно безснежен беше и северният склон на отсрещния Пъстри слап. И той беше превзет, но по-бавничко. Отсреща - Ангелов връх - „тревнозелени листа“ (по Уолт Уитман). Добре, че беше вятърът, че да не прегрея съвсем.
След Ангелов и Голям Мечи връх осторожно подходих към х. Македония: нали там е обиталището на ламята Гагеира :-) В 10 часа прекрачих прага на хижата, то вътре от Гагеира - ни следа, само хижарят с още един другар. Пихме кафе с тях, приказвахме и то стана 10,45. Довиждане и надолу. По пътя черния път имаше доста набит сняг. По-надолу дори задминах някакви туристи, но без ламски вид. Асфалтът под Бодрост беше разчистен. Пистата работеше. Минах комплекса и вече се замислих някой да ме качва на стоп. Да, ама не: не щат и не щат. В тая долина винаги е така. Чак в 15,30 под с. Бистрица се намери една добра душа (по-точно душ).
То, походът свършва тук (е, и как после гоних влака от Благоевград в 16 ч. и се метнах в него под неодобрителните погледи на полицаите на гарата...)

25 февруари 2002

След излежаване в София, в съботата тръгнах доволно късно от Боровец - в 11 ч. Поради отротоарения сняг не беше проблем за 3 ч. и половина да се кача на върха, където се дивеше на гледката някакъв скотландец. Позяпах малко Антъни Куин в някакъв уестърнекшънтрилър (с екоелементи) и после - към Грънчар, където стигнах към 18 ч. Вече бяха запалили печката момче и момиче, тръгнали сутринта от х. Мусала. Браво! На другия ден - към 7,10 ч. поех в посока Рилския манастир  Около Канарското езеро най-после сложих снегоходките. И понеже имаше много време, реших да не минавам през х. Рибни езера, а заобиколих вр. Йосифица от изток и хванах долината на р. Маринковица. Голям кеф със снегоходките! - умерено нанадолнище с мек сняг; слънцето още печеше, но от запад започнаха да се кълбят облаци. Единственият по-забавящ момент беше, когато, след пресичането на пътеката от Кобилино бранище, грухнах право надолу през клека. Той поне не е гъст там, та скоро стигнах пътеката от Рибни езера, по която ясно личаха тазсутрешни стъпки.
Облаците все по-бързо се носеха; със самото ми пристигане пред мекичарницата в манастира към 16 ч. пороят рукна, милостиво изчакал ме да намеря сушина.
Айде, да се оправя времето, да сглобим някакъв по-тежък поход.

18 февруари 2002

Лятна зима - горе-долу така беше по Рила тази събота и неделя. Тръгнахме сутринта от Боровец солидна група, и то далеч не в най-ранното време - в 10,10. Без да си даваме много зор, постепенно минахме през гората, покрай отдавна оголените и неработещи писти, х. Мусала (имаше двама-трима души), заслон Леденото езеро (дори не си направихме труда да проверим работи ли) и - на Мусала. По въжето срещнахме бая голяма група. На върха бяхме около 15,30. Стига сме търчали, я! Горе беше мъгливо, но доста топло - около -1. Продължихме към Заврачица. Малко след вр. Манчо почна да се стъмва. Надолу имаше мъгла, но не много гъста - колкото да заслепява фенера; иначе пътят си е ясен (като в мъгла :-) ).  В 20 часа стигнахме в х. Заврачица. Там - 12-ина човека от различни местта за различни места.
На другия ден към 8,30 потеглихме надолу към х. Марица. Но там вече никак не ми се слизаше толкова рано, та се отделих от останалите, които поеха право към Боровец, и завих към Маричините езера. Право по склона нагоре възлязох на Студения рид (уцелих участъка с най-много сняг, както после се оказа). После - Студения връх - Иречек - и към 15,30 в Боровец... Ама жега...

28 януари 2002

Е, тая събота и неделя си направихме един класически маршрут, но труден в повечето случаи през януари без снегоходки и др. подобни от Лукавия атрибути.
В събота тръгнахме от Боровец и по традиционната пътека към обяд стигнахме на Леденото езеро. Като никога през зимата заслонът беше отворен, жената чакаше прочутата с огромните си размери кремиковска група. Пихме по чай и бегом на върха. Там вече похапнахме и след кратка почивка поехме към Грънчар. Горе по върховете снегът е в почти символично количество, Маркуджиците са затворени поради подаващите се отвсякъде камъни и треви; ски караха само горе по самото било, на малкото влекче. Малко над Джанка снегът все пак се увеличи и ние надянахме снегоходките; прегазихме за нула време снега до хижата като верижни трактори.
Някой беше идвал след предишното ни пребиваване там преди три седмици. Ние попренесохме повече дърва в общата стая, да има и за по-натам.
На другата сутрин станахме и тръгнахме излишно рано със снегоходките в западна посока. Е, на вр. Ковач се наложи да ги свалим; снегът на места е втвърден, но никъде няма заледявания. Слязохме по-нататък към Канарското езеро по един улей, който много си обичам зиме. Долу отново се качихме на веригите, минахме по езерото и - горе на Рибноезерния преслап. Отгоре се виждаше как скоро по леда на Рибните езера са карали моторна шейна и са пробивали дупки за риба. И тоя път слязохме право надолу по склона с лятната пътека поради малкото и незаледен сняг и скоро се озовахме в х. Рибни езера. Посрещна ни само котаракът, добре похапнал си покрай явно скоро потеглилите надолу моторджии. Виждаха се и стъпки нагоре по склона на вр. Йосифица. Поседяхме към час на хижата и после - бегом към НАТ... това де, към манастира, по добре оформената следа от моторната шейна. Към Кирилова поляна срещнахме и първите туристи.
Понеже имаше много време до автобуса в 17,10, решихме да минем и през пещерата на св. Иван. Оказа се, че минаването през нея е възможно само без якета и раници - явно признаци на излишен лукс... Цялата пътека покрай пещерата до постницата „Св. Лука“ е оформена като дендрологичен опознавателен кът - с табелки с наименованията на растенията (аз лично не разпознавах мъждряна от чашкодряна). Минахме и през постницата „Св. Лука“, която се оказа изпитание - целият двор беше чист лед, ама ние не се даваме - и към манастира. Захранени с мекици, допълнихме културно-образователната програма с обиколка на етажите (то, като не сме се уморили от ходене...) и отчетохме край на мероприятието.

21 януари 2002

От Нова година насам посетихме х. Козя стена, х. Грънчар и х. Иван Вазов.
На х. Козя стена няма хижар. Вода - също. Дърва има малко в столовата, а по-голямо количество - навън, от северна страна на хижата, почти затрупани от снега. Но са доста дълги, а брадва и трион няма, та трябва да помислите как ще ги сечете.
На х. Грънчар хижар, естествено, няма. Вода има в чешмата извън хижата, като трябва да се разбива леденият купол край чучура. За горене има 6-7 чувала с отпадъчен дървен материал и известно количество нацепени дърва.
На Иван Вазов хижарят (Венци) е по-често горе. Хижата е в много добро състояние. Посещавайте я!

10 декември 2001

Ха сега четете как си прекарахме ние 8-ми декември.
Може вече да не сме студенти, ама като има младежки плам, жизнерадост и дръзновение... Та рекохме си, че за възраждане на стари спомени най-подходяща е хехо (х. Ехо). Бяхме единодушни, естествено, и че в никакъв случай не бива да допуснем изкачване по страховития екстремен път от Розино, който е изключително тежък (в нетрезво състояние). Спряхме се на нормалния зимен път дотам от Копривщица.
Слязохме от сутрешния влак в Копривщица, помотахме се малко на гарата за привеждане по форма и в 9,30 потеглихме нагоре. Край кошарите под пътя, докато кучешкият оркестър вземаше фортисимо, някакъв чичко ни убеждаваше колко далече е Ехо. Ама не успя да ни откаже и след похапване продължихме нагоре. Веднага, след като излязохме над гората под югозападното подножие на вр. Леонид Илич [Вежнев], вятърът взе да се дзвери насреща ни. Аз, като разумен мъж, предложих на дамския състав да не излизаме на билото в този участък, а да обиколим Вежен отдолу. Да, ама не ми дадоха. Съгласиха се чак като стигнахме почти до билото и бурята съвсем се разбушува, а си беше и -16 градуса.
Та почна се една операция по подсичане на Вежен от юг, с дълбоко слизане чак до гората в разни долчинки, прескачане на странични билца и после пак в другата долчинка. Накрая ни омръзна и по един заледен склон качихме групата на Каменитица, но вече беше почти 5 часа - сума ти време изгубихме по полите на Вежен. Вятърът беше за щастие поотслабнал, но пък падна мъгла и заваля сняг. Малко под Каменитица се стъмни, а фенер имаше само един от групата (носете си, ей), та повече време отнемаше процесът на вървене напред в мъглата наизуст, но със светене назад.
Най-после стигнахме в подножието на обветрения от бури и обвеян от слава чутовен вр. Юмрука. Ама нощно време в мъгла и само с един фенер не ми се минаваше отгоре, та направихме и едно упражнение по газене на сняг в дълбока хвойна от северната му страна и за новините по канала стигнахме хижата.
Като екстремна хижа, Ехо си беше екстремно натъпкана и като дойде време за лягане, едва се сбутахме по подовете. Поне не се случихме в тая част, в която някои хора поради преупотреба на въглеводородното съединение с хидроксилната група не вършеха всичко, което трябва да се върши в тоалетната, там...
Доживели чисти до сутринта, апнааме, пийнааме и към 11 и нещо потеглихме към Козя стена. Температурата беше -17, а вятърът временно беше отслабнал (за кратко). След малко падна мъгла, но високо, та гледка под билата имаше. Снегът беше навят, но само до коленете, та за три часа стигнахме козята стена. Там петимата присъстващи вкупом се втурнаха да ни убеждават, че нямаме шансове да хванем влака от Хр. Даново в 17,25, понеже вече било два и половина, а до долу имало 4-5 часа (!). Ама браво на дамската част, пак показа как се върви - до гарата в Хр. Даново го взехме за под два часа и половина - то, като има сняг, камъните отдолу не пречат...
Е, наветрихме се добре, ама хубаво си прекарахме.

12 септември 2001

Повторното злоумишлено разрушаване на въжения парапет по карстовия ръб Кончето през есента на 2001 г. усложнява и прави по-опасно минаването по него!

3 май 2001

Е, по празниците около Първи май рекохме да отидем за кратко на Пирин (после - повече). В събота следобед се качихме от Банско през Демяница до Мозговишката порта, където падна гъста мъгла и заваля силен дъжд. Решихме, че толкова мокри не ни се ходи до Тевното езеро (а оставаше още само половин час дотам) и се върнахме обратно в х. Демяница.
Снегът започва над хижата, хижарят е на линия. Във високите части на планината снегът е непрекъснат, но тънък. Лавината от вр. Голямата страна е паднала въпреки малоснежната зима.
На другия ден се разходихме кратко из района и - обратно надолу, под заплахата на отново вещаещите дъжд облаци, който, за наше огромно разочарование, не се състоя. Но вече си бяхме тръгнали...

9 април 2001

Миналата седмица бях хвърлил око на стегнатия рилски сняг, та сега реших да проверя - може ли да стане по него походче с летни измерения (е, от нисък клас)?
 В събота сутринта от автогарата под моста ме взе с колата си търсещ начин да си плати горивото до Самоков шофьор. Оказа се, че е бивш военен. Реши да ме поздрави с музика и ми пусна... „Аида“! Брей, май не всички военни са това, което са...
От Боровец поех нагоре към 9,15. Снегът започва чак на мостчето, до което стига гората, а и нагоре е добре утъпкан. Малко преди Леденото езеро минах край група от поне 20 испанци, качващи се на върха на ски.
Независимо от прогнозите, времето беше идеално: висока облачност, за да не се размеква снегът, и слаб вятър, за да не заври човек във все още зимните си дрехи.
По южните склонове на върховете от Мусаленското било сняг вече няма.  Продължих по посока Грънчар и за по-бързо минах по лятната пътека  под Маришки връх (още има втвърден сняг, опасен за подхлъзване), и по лятната за вр. Овчарец. Над Грънчар си гледам часовника - още е 16 часа - какво да слизам? Продължавам към Рибни езера.
След вр. Ковач снегът, както винаги, е повече (е, не 10, а 20 см), но пак  твърд. Преминавам Лопатишки вр., Средния вр. и Вапа и право по един от улеите слизам до Канарското езеро, за да избегна завоя на коловата маркировка. Слънцето вече клони към залез и багри облаците в топли цветове. Качвам се до Рибноезерния преслап и, нали снегът е стабилен, се
спускам до хижа Рибни езера по склона на лятната пътека (иначе, силно лавиноопасна). В хижата съм към 20,20 ч. - още по светло! Ами то в тоя сняг...
Април е като май, май ще е като юни, юни ще е като юли, ама юли как ли ще е? Май ще го заемаме от някое по-южно място...
В хижата водата не тече, но отвън реката е вече открита. В склада има много дърва. Котката успешно е презимувала (не за първи път) и й е домъчняло за хора вече. В неделя към 7 - към Кобилино бранище. Пресичам река Маринковица (тя вече набира мощ) и се качвам на Водни връх. Горе преди 3 седмици пренощува наш по-възрастен колега-турист.
Към 10 ч. стигам заслона. Вътре - следи от предишното ни пребиваване през февруари - купчина дърва, домъкната от къщичката на овчаря, вестници („Балкан спира да лети?“, „Царят си идва за изборите?“). Продължама за Говедарци. По южния склон на вр. Мечит - почти изцяло
по лятната пътека, сняг няма. А от север, вече на слизане, добре че има асфалтобетонен сняг, да не се лънгърка по камънака като през лятото. Снегът свършва малко над хижа Мечит, докъдето е клековата зона.
В хижата хижарят сам-самичък се самообслужва на бара, лишен от интерес към преминаващите. Нищо, скоро идва времето на екскурзионните летувания, ще му напълнят заведението.
Още малко и в безсрамно ранния следобед, към два без нещо, съм в Говедарци. Добре, че тука стопът върви.
Мда.

1 април 2001

Гледам аз в петък във форума по туризъм в дир.бг - сума ти теми се  пръкнали, според една без джапанки и хавлия в планината не може, според  друга без телове и маша за коса в раницата може да си пишеш завещанието. И си викам: Брей, как ли ще я караме нататък без тия съоръжения тая жена     туризъм (както би казал авторът на „Ние, врабчетата“)? И тръгнахме в
 събота с М. от форума от Боровец нагоре. До Леденото езеро - нищо особено;  но на Мусала и по билата - такава свирепа буря, каквато е типична по-скоро не за Рила, а за Стара планина - във всеки случай, ветромерът на върха беше  над максималното деление на скалата, около 140 км/ч. Понеже на Мусала с  котки не се ходи - срамота - едни джапанки с трикуни и вибрамова подметка    биха свършили хубава работа (ама в тоя вятър машата няма да помогне).
       Затуй към Заврачица продължихме по по-лекия вариант - през  Маричините езера. След кратка клекова гимнастика (понеже ме мързеше да търся просеката на пътеката) излязохме на х. Марица и оттам на Заврачица.
Хижата е в отлично състояние, дърва нацепени има много, водата тече,   хижарят се качва редовно. Всичко беше супер, само нямахме дрехите си с    какво да изгладим (а ни казваха да си носим ютия, а?). В неделя, първи   април - последният ден на март (нали баба Марта го заемала от брат си, за  да покаже какво може) - времето същото: в ниското тихо, горе - пак ураган от  изток - насрещен за нас. Затова, след като минахме по Дяволските върхове,
   от седловината Ушите преди х. Белмекен решихме да не минаваме през   хижата, а да слезем по р. Чавча до с. Костенец. В Костенец пристигнахме, естествено, безсрамно рано - към два и нещо. Какво да се прави...
 

20 февруари 2001

В събота тръгнахме 6 души от Говедарци и бързо минахме х. Мечит. Хижата е на линия,
хижар, както винаги, има.
                     Оттам нагоре се оказа, че е паднал доста много нов сняг - до вр. Мечит често се газеше до кръста в клековата зона в мокър и тежък сняг, което отне доста време.
От южна страна на вр. Мечит слизането към Кобилино бранище вече не беше проблем, но
групата реши, че може и да не ходим до Рибните езера, понеже вече беше станало късно.
На Кобилино бранище, както някой правилно отбеляза, „като е тъмно, изглежда почти
чисто“... Дърва има и в заслона, и в къщичката на овчаря. За вода - копа се кладенче на р.Леви Искър, на 20-ина минути източно от заслона, под Воднивръшките езера (рекичката
На другия ден - едната половина хора се върнаха по вчерашните си стъпки, а другата минахме през Лопушки вр., Попова капа, Страшното езеро и х. Мальовица до ЦПШ,
където, естествено, пристигнахме още в 13,30 ч. Сняг - до колене, но под Страшното езеро
имаше и магистрална пъртина.
 

5 февруари 2001

И сега в събота минах от Боровец през Мусала до х. Грънчар, неделя - обратно до Боровец през х. Заврачица. Не много оригинално.

--- На Заврачица няма вода! ---

Това е, защото преди три седмици бяха забравили чешмата вътре пусната и тя, разбира се, е замръзнала заедно с целия водопровод до тоалетната, който единствен течеше цяла зима.
 

24 януари 2001

На 20 и 21 януари се качихме до х. Иван Вазов от Гюлечица по Зелени рид. Слязохме през Черни вр. до с. Самораново.
На х. Иван Вазов като хижар-изпълнител в момента се подвизава един младеж на име Людмил, който е там постоянно. Хижата е в добро състояние, дърва и въглища има много. Посещавайте тази хубава хижа!
Котаракът Мацо - най-добрият хижар на Вазов - изчезна миналата година, но вече си има наследник...
От Черни връх до с. Самораново пътеката през гората е маркирана наново, разбира се, освен на разклоните :-) . От седловината между Птичи връх и Черни връх слизаме на север покрай тухлена постройка и стигаме до стълб с табели, насочващи ни в гората, където маркиравката е отлична. По-надолу излизаме на черен път, по който завиваме надясно.
 

18 януари 2001

Миналата седмица: събота - Пирдоп - х. Паскал - х. Планински извори - х. Ехо, неделя - х. Ехо - х. Козя стена - с. Розино.
Тази седмица: Боровец - Мусала - х. Грънчар, неделя - х. Грънчар - х. Заврачица - Боровец.
В х. Планински извори има две стаи на втория етаж, в които обстановката е приемлива - относително чисто е, на леглата има одеяла. Дърва, обаче, няма. Иначе, навсякъде другаде в хижата мизансценът е като в „Сталкер“...
В Грънчар - спалните помещения на втория етаж, както и стаята с печка на първия етаж са в приемливо състояние. Дърва има - не кой-знае колко много, но ще стигнат до края на зимата, като се има предвид броят на посетителите там зиме. Столовата на първия етаж е заключена (засега).
 

3 януари 2001.

Поради повреждането от злосторници на въжения парапет на Кончето преминаването там сега трябва да става с повишено внимание и засилени мерки за сигурност. С оглед на това категорията на трудност на маршрутите от там се повишава до 4.

 към началото